Прокрадващ се в сенките

Трябваше да търсим пътечката в гъстите остролисти храсталаци от двете страни на пътя. Предстоеше ни доста да се поизмъчим, защото да намериш нощем малка пътечка си е трудна задача. На няколко пъти Медения спираше отряда, слизаше от коня и тръгваше покрай стената от храсти, почесвайки се замислено по врата, но като не намираше никакви признаци за пътека, скачаше обратно на седлото и продължавахме нататък, отдалечавайки се все повече и повече от хълмовете и нещастното селце Вишки. По някое време се наложи да запалим факлите — светлината на луната не беше достатъчна. Гръмогласния веднага започна да мърмори, че сега дори и слепец ще ни забележи.

Когато Медения за десети път слезе от коня, дори невъзмутимият Мармот простена:

— Е, къде ти е пътеката? Докога ще търсим в тъмното? Нека да го отложим за утре! Всички се умориха, а и трябва да нахраня линга.

— Ще почакаш малко с тая твоя мишка, Мармот — изсумтя Медения, изпаднал в размисъл. — Сигурен съм, че пътят започва някъде тук. Мисля, че трябва да се върнем малко назад.

— Това го каза още преди половин час — измърмори Халас.

— Хайде да го потърсим на сутринта — предложи прекрасна идея Кли-кли.

Гоблинът почти непрекъснато вързваше възли по цялата дължина на въжето и вече имаше към няколкостотин, които бяха облепили въжето като гроздове, и шутът се принуди да измъкне още едно, да го върже към първото и да прави възли на него. По думите му много скоро би трябвало да създаде страховита гоблинска магия.

Никой не обръщаше внимание на бърборенето му, само Делер го помоли да предупреди, когато всичко е готово, така че да успее да се скрие по-далеч от мястото на демонстрация на способностите на неосъществилия се шаман.

— Медения, а сигурен ли си, че тази пътека е някъде тук? Ти самият вървял ли си по нея? — попита го Змиорката.

— Всъщност не — Медения неловко сви рамене. — Тогава бях хлапе, дядо веднъж ми я показа. Стара пътека, през лятото овчарите по нея прекарвали стадата да пасат в пустошта. Тревата там била о-хо-хо, колко голяма!

— Нищо чудно! — подсмихна се Кли-кли.

— Знаеш ли нещо за това място? — попита го Миралисса.

— Като спрем, ще ви разкажа една интересна история, стига да не заспите.

— Спомних си! — внезапно изкрещя Медения и се плесна по челото. — Спомних си! Пътеката започва в близост до две дървета, които са наклонени едно към друго! Все едно стари приятели се срещат!

— Май имаше нещо подобно — Ел отметна кичура, падащ над очите му. — На около петстотин ярда зад нас.

Всички въздъхнаха с облекчение, разбирайки, че скоро ще настъпи дългоочакваната почивка. Лично аз вече едва-едва се държах на седлото, така че да сляза от Пчеличка беше най-голямото ми желание.

— Ето ги! Миличките ми те! — възкликна Медения, когато от тъмнината изплуваха силуетите на две дървета.

Дърветата стърчаха съвсем самички сред храстите.

— Какви дървета са това? — разочаровано възкликна Арнх. — Мъртви са от поне сто години.

Високият жител на Пограничното кралство беше прав — от дърветата беше останало само името им. Нито клони, нито листа — само стволове, почернели от старостта и от времето.

— Има ли значение? Важното е, че ги намерихме! — въодушевено каза Медения. — Пътеката започва от тях!

— Ами да починем тогава! — Халас облекчено се плъзна от седлото и аз последвах примера му. — Чичо! Ще ядем ли нещо днес или да лягаме на празен стомах? Оня заек нали още не се е вмирисал?

— Само за търбуха си мислиш, брадатко! — захили се Делер.

Трябва ли да казвам какъв беше отговорът на гнома? Всичко отново си стана по старому.

— Така-а-а! Някой обеща да ни разкаже история — каза Арнх, когато малко по-късно всички бяхме насядали около огъня, а печеният заек приятно изпълваше стомасите ни.

— Така да бъде — Кли-кли остави настрана снопчето въженца с възли. — Какво искате да чуете?

— А ти какво, да не знаеш много истории?

— Аз все пак съм кралски шут — обиди се гоблинът. — Естествено, че знам.

— Ти обеща да ни разкажеш за Харгановата пустош, ако не греша — натъпквайки последния залък заешко в устата си, измуча Фенерджията.

— А-а… — проточи Кли-кли. — Наистина ли никой от вас не е чувал за отряда на Харган?

Всички поклатиха глави в знак на отрицание.

— Ох, къса ви е паметта на вас, хората — въздъхна гоблинът. — А са минали няма и петстотин години!

— Ама че си и ти, зеления! — засмя се Гръмогласния. — За толкова време много неща могат да се забравят!

— Само не и отряда на Кучите лястовици, благодарение на който може би Авендум сега изобщо съществува.

— Кучи лястовици? — намръщи се Чичо. — Нещо не си спомням за такъв отряд. Във всеки случай поне във Валиостр няма такъв.

— Няма сега и никога вече няма да има — тъжно каза Кли-кли. — Това се е случило по време на Пролетната война. Орките се изливали от горите на Заграбия в нескончаем поток, изненадващо за всички. Няколко хиляди атакували Пограничното кралство, но основната сила на удара паднала върху Валиостр.

— Няма нужда да ни казваш банални истини — прекъсна го Арнх.