Прокрадващ се в сенките

— Пустошта? — повтори шутът. — Пустошта си е пустош. Някак естествено се появил нов път. На никой не му се искало да безпокои костите на загиналите воини. Честно казано, по-голямата част от тях така и си останали непогребани. На хората не им било до това — трябвало да възстановяват страната след края на войната. Годините минавали и за отряда на Харган постепенно започнали да забравят. Твърде много други проблеми имало. Появил се Неназовимия, например, а и други неща. А костите са си кости. Земята сама ще си ги прибере. Пътят постепенно минал в забвение, никой не минавал по него. Само пастирите го ползвали за стадата. Земята тук о-хо-хо, колко е плодородна, и тревата, съответно, е висока. Останало само името — Харгановата пустош, а и за него с течение на времето забравили откъде идва. Сега само старците си спомнят за героизма на хората. Малка война на фона на големия свят. Малка драма и малка смърт. Колко са били? Колко още ще ги има? Колко герои несправедливо ще бъдат забравени от поколенията и колко негерои ще бъдат помнени, въпреки че не го заслужават?

Над огъня увисна угнетяваща тишина. Всеки си мислеше за хората, поставили гърди пред кривите ятагани на орките, но не отстъпили.

— Гномите никога не биха забравили героите!

— Джуджетата също!

Почувствах срам за своята раса. Вероятно за първи път в живота ми се срамувах за хората, забравили такава саможертва…

— Хайде, Гръмогласен — викна Фенерджията и се надигна от земята. — С теб днес ще дежурим първи.

Постепенно всички си легнаха, само самотната фигура на шута остана да седи до огъня, наблюдавайки танца на пламъците…

Дъждът се лееше като из ведро. Боговете сякаш бяха разпорили корема на ниските мъгливи облаци и водата се изливаше от оловното небе като водопад. Облаците скриваха слънцето и от това мрачният ден ставаше още по-тъмен и мрачен. Дъждът беснееше с пълна сила, сякаш се опитваше да докаже на затъналите в тиня войници, че не си струва точно тук да чакат настъпващия враг.

Пороят се изливаше от небето, бродираше ручейчета по дрехите, ръмеше нежен, студен, топъл, гневен, хаплив, бодлив, жалещ, галещ, хапещ. Десетки различни лица на проклетата рожба на времето, поставила си за своя задача да доведе хората до изнемога.

Войниците бяха уморени, измръзнали и подгизнали. Стрелците хвърляха навъсени погледи към небето — влагата повреждаше лъковете и никакви елфийски хитрости за запазване на тетивите не помагаха при такъв дъжд.

— Развратник! — тихо повика Харган, избърсвайки с длан мокрото си лице.

— Да — притича на призива командирът на мечоносците.

— Вземи твоите момчета, намерете де що брадви има в отряда и изсечете всички дървета от тази страна на клисурата.

— Добре — отвърна, без да му мигне окото, Развратника.

Стотникът никога не се изненадваше от заповедите на командирите, още по-малко от тези на приятеля си Харган.

— Да действам ли?

Островърхият шлем беше прекалено голям и падаще над очите на Развратника, но на стотника, доколкото си спомняше Харган, това никога не му беше пречило.

— Действай. Издърпвайте стволовете към нас, после ще разрушим моста и ще направим едно хубаво посрещане на Първите.

Развратника се ухили с нащърбената си уста, сви ръка във воински поздрав и хукна да вдига почиващите си хора.

Харган въздъхна. Тежеше. О, богове, как тежеше да ги гледа всички тях! Той е старец, скоро щеше да чукне шестдесет, макар да изглеждаше на не повече от петдесет — за него не беше страшно да умре. Но виж тези, които съдбата беше отредила да командва… Момченца. Двайсетгодишни, трийсетгодишни момченца. За него всички бяха прекалено млади, за да умрат просто така тук, край пътя, пред мост, минаващ над пропастта на дълбока безименна клисура. Ако зависеше от него, само ветерани щяха да останат да срещат врага — онези, които вече нямаха какво да губят в този живот, онези, които вече нямаха къде да се върнат, онези, за които армията беше семейството, а крещящият на всички десетник — родна майка.

Дъждовните капки се стрелкаха като пъргави гущерчета по косите и лицето на Харган, за да паднат след това на подгизналата от вода земя. Последните дни на този август бяха много дъждовни, сякаш целият свят плачеше, наблюдавайки кървавата война на земята.

Орките изненадаха всички. Никой не очакваше тази война, затова в първите дни на катастрофата, стоварила се върху Валиостр, армията загуби твърде много войници. Случи се това, което никога не трябваше да се случва — те губеха битка след битка. Битката при Иселин, чиято черна вода се нагълта за поне век напред с кръв и трупове на войни както от едната, така и от другата страна. Горящите стени на Раненг. И още десетки неизвестни и по-малко значими битки, при това без да се броят стотиците неизвестни на никого сблъсъци, случили се по целия фронт на бойните действия.