Прокрадващ се в сенките

Проклетият дъжд изобщо не спираше, изглеждаше, сякаш безбройните облаци никога няма да се изчерпят. Продължаваха да се кълбят заплашително над земята и да чакат кога под тях ще се пролее кръв.

Денят вече преваляше, а от врага нямаше и помен. Вярно, преди около час през покривалото на мъглата се промъкнаха звуци, много приличащи на грохота на бойните барабани на орките, но всичко утихна преди още да е започнало и над земята пак увисна потискащата тишина на очакването. В тази тишина се чуваше как капките вода падат от избуялите стръкове трева и как бълбука придошлият от дъжда ручей някъде долу в ниското, скрит под булото на така и не благоволила да се разпръсне през целия ден мъгла.

Удивително е на какво са способни триста души, ако са подчинени на една цел. Там, където доскоро имаше мост, сега се издигаше съвсем прилично укрепление, изградено от десетки дървени стволове и цяла планина пръст, изкопана само за ден. Дори всепризнатите майстори на укрепления — гномите, щяха да пукнат от завист, виждайки какво може да се направи от земя и дърво за толкова кратко време. Стената започваше от самия край на клисурата и беше не по-висока от човешки ръст. За повече нямаше нито време, нито материали, а и стрелците от такава стена можеха да стрелят не само с дъга, но и прицелно.

На склона на клисурата, пред самата стена на укреплението, строителите бяха забили в земята дълги и остри колове. Така нападателите ще трябва много да се постараят, за да преодолеят заграждението бързо. Със сигурност щяха да се забавят и да загубят част от скоростта си, провирайки се между коловете, и тогава стрелците на Харган щяха да съберат кървавата си жътва.

При хората всичко беше готово за посрещане на гостите, но самите гости нещо се бавеха. Харган започна да се тревожи: скоро ще настъпи непрогледен мрак, а през нощта стрелците — основният шанс на неговите момчета да преживеят атаката — няма да са така точни, както през деня.

— Може би орките изчакват нощта? — изрази опасенията си командирът на Кучите лястовици. — Но как така изведнъж расата на Първите е станала толкова предпазлива с хората? Нали ни считаха за животни, за говорещи маймуни!

— От друго се страхувам — изсумтя Лисицата, който стоеше до него. — Да не би да са намерили друг път към Авендум? Направо през гората или през блатото…

— През блатото? Не, тук пътят е само един — поклати глава Харган. — Ако орките решат да тръгнат през гората или да ни заобиколят през блатото, до Авендум ще стигнат в началото на следващата пролет. Тук наоколо е такава джунгла, че на трезва глава е абсурд да се измъкнеш.

— Значи ще ги чакаме тук — философски заключи Лисицата.

И те чакаха.

Денят свърши. Така и неблаговолилото да се покаже иззад облаците слънце залезе, настъпи нощ. Звездите и луната също бяха скрити от облаци. Само огньовете, поддържани от воините, разпръскваха тъмнината.

Сиена предложи на Харган заклинание, което да разсее мрака и да освети цялата околност за няколко часа, но след миг на колебание той отказа. След фокуса с моста старият командир започна да се отнася много по-уважително към способностите на магьосницата. Нямаше нужда да се напряга за дреболии момичето, магията можеше да потрябва по време на битка, а засега и стандартните средства щяха да свършат работа.

Харган заповяда на всеки две минути към отсрещната страна на клисурата да се пуска по една стрела, за да се освети скритият в мрака път. Стрелите като огнени капки пробиваха бронята на нощта, разкъсваха така и неизчезналата мъгла, забиваха се в земята и изгаряха, осветявайки околността, давайки някаква, макар и не особено добра, възможност за оглед.

Харган го глождеше някакво безпокойство, проклетите Първи нещо замисляха.

Реши да обиколи постовете, въпреки че краката му трепереха от умора. Много воини заспиваха, използвайки неочакваната продължителна почивка. Но ако се каниш да умреш, това не означава, че трябва да го правиш в съня си.

— Как е настроението?

Воинът, на когото беше зададен този въпрос, държеше в ръка мощен боен лък с почти човешки размер. Стрелата от такъв лък като нищо прелиташе четиристотин стъпки. В отряда имаше сто и петдесет професионални стрелци, те съставляваха точно половината от Кучите лястовици. Останалите воини също знаеха от коя страна на тетивата се слага стрелата.

— Ще ги отнесем — усмихна се стрелецът и опъна лъка.

Стоящият до него войник поднесе омотана с кълчища факла към стрелата и тя веднага пламна. Тетивата изплющя в ръкавицата на стрелеца и горящата стрела полетя напред по стръмна дъга, освети укреплението и черната паст на клисурата, наполовина пълна с мъгла, в най-високата точка на полета увисна за миг като ярка звезда и после бързо се плъзна надолу, оставайки да гори на нощния път като самотна светулка.

— Пш-ш-ш!

Още десетина огнени стрели изскочиха от различни места на укреплението и като уморени светулки едновременно паднаха на същото място като пуснатите преди тях.

— О! — одобрително възкликна воинът, държащ факлата. — Сега няма да си тормозим очите. Всичко се вижда прекрасно.