Прокрадващ се в сенките

— Хайде, момчета, почивайте — каза Харган.

— На оня свят ще почиваме! — пошегува се стрелецът, а после добави вече само на себе си: — Още малко остана до… почивката.

— Идват! Идват! — раздадоха се викове, а после самотно прозвуча рог.

Харган вдигна глава и разтърка очи.

Сънят не му беше донесъл никакво облекчение, проклетият нощен студ здраво се беше впил в костите и старият воин се чувстваше все едно цяла нощ е прекарал в тесен дървен сандък.

Със стон командирът на отряда стана и се протегна.

— Хар — притича Развратника. — Разузнаването забелязало движение по пътя!

— Наблизо ли? — рязко попита Харган.

— На около осемстотин крачки оттук. Единия нашите го свалили, двама са избягали!

— Всички по местата! — ревна Харган и нахлузи лекия шлем на главата си.

С ризницата Харган, както и всички войни, не се разделяше нито за миг. Ако врагът нападне, едва ли ще чака някой да си слага доспехите. Така че брони носеха през цялото време, дори спяха с тях, макар това да причиняваше известно неудобство, особено за бойците, които нямаха голям опит.

Мъглата се беше разредила, сега приличаше на откъснато парче знаме, минало през жестока сеч. Само клисурата оставаше пълна с мъгла.

Настъпи ранно утро, слънцето едва-едва се показваше над гората, и войниците потръпваха зиморничаво — желязото по тях съвсем беше истинало през нощта.

— Стрелците на първа линия! В една редица! — заповяда Харган.

Сега не беше време за стандартните три кралски линии и със сигурност не за четирите елфийски. Тези подредби бяха подходящи за открито поле, но тук, скрити зад стена от дърво и пръст, беше по-добре да се стреля надолу, а след това и прицелно. Определено. Прицелно. За да може всяка стрела да достига целта си. Освен това при три линии е невъзможно да се стреля надолу в клисурата, когато врагът е в най-ниското.

Тетивите на мощните бойни лъкове бяха вече натегнати, на ръцете бяха поставени протритите от хиляди удари на тетивите ръкавици, колчаните бяха пълни със стрели.

По една стрела в ръка и още две, забити в земята. Дебели стрели, с диаметър колкото палец, с хубави бронебойни накрайници. Това не бяха обикновени стрели, с които само по лека пехота да стреляш, а тарани, пробиващи плътна стомана.

На седем стъпки зад стрелците се беше изправила навъсена линия воини с мечове и огромни правоъгълни щитове. За разлика от стрелците мечоносците стояха нарядко, между всеки от войните имаше по две стъпки разстояние. Ако врагът премине през дъжда от стрели, мечоносците щяха да дадат възможност на стрелците да се оттеглят през специално оставените за тях просеки и да сменят оръжието си с по-ефективно за близък бой, а после да затворят редиците си със завъртане на щитовете.

— Хей, командире! — втурна се към него Лисицата. — Събрах тук едни момчета, от Главорезите на Еркайн са…

— Че те не загинаха ли всички при Майдинг? — изненада се Харган.

Отрядът беше формиран набързо и тук имаше хора от почти всички части на армията — Харган просто нямаше време да опознае всичките си подчинени.

— Четирийсет и седем души са оцелели. Знаеш, че те прекрасно стрелят със склот. Четиридесет и седем арбалета! Може да ги използваме, а?

Капка в морето, но както се казва, водата камък пробива. В допълнение, склот-арбалетите в близък бой са много по-опасни от лъковете. Един добър залп, при отсъствие на подходяща броня отсреща, е в състояние да помете цели два реда нападатели.

— Сложи ги пред стрелците. И още нещо! Кажи им да залегнат плътно зад стената и да не се показват, докато орките не се приближат съвсем близо. И веднага след като стрелят, да отстъпят зад мечоносците. Кой ги командва?

— Аз — хитро присви очи мустакатият воин. — И извиняй, но моите момчета никъде няма да отстъпват.

Лисицата се ухили и сведе поглед към ръцете си. Всяка ръка обхващаше дръжката на тежък топуз. Дръжките лежаха на плещите, а веригите минаваха през раменете и завършваха на нивото на талията с масивни стоманени топки с шипове. Разбира се, топузът не ти е огролом, но и с него можеш така да удариш, че да свалиш дори тежък пехотинец. Лисицата беше истински виртуоз във владеенето на двойката топузи, такива като него бяха не повече от тридесет човека в цялата армия. Развъртени, топките се мятаха в най-различни посоки като гигантска мелница на смъртта. Харган не завиждаше на тези, които трябваше да пробиват през Лисицата.

Самият той предпочиташе обикновената и с нищо незабелижима бойна брадва с дълга дръжка. Много стотници гледаха със зле прикрито презрение на това оръжие за селяни, но за всичките години служба Харган така и не измени на своето първо оръжие, а то му отвръщаше с взаимност — нито веднъж не го подведе в множеството погранични сблъсъци с Мирануех.

— Успех, Лисица, може и да се видим!

— Че как иначе!

— Развратник!

— Да?

— Кой командва Играещите с вятъра45?

— Блидхард! Един такъв малък, хилав! С нас е след Иселина. Ветеран.