Прокрадващ се в сенките

— Ти… — човекът се опита да задържи погледа си на наведения над него Елодсса. — Господарят така или иначе ще притежава ключа.

— Не знам кой е този твой господар, но елфите не се разделят просто така с имуществото си.

Елодсса опря дясното си коляно в гърдите на умиращия, измъкна кинжала и преряза гърлото на шамана, наблюдавайки как кафявите очи се изцъклят. После взе ключа от масата, помисли за миг и бързо събра всички драконови сълзи в лежащата на пода чанта, разсъждавайки съвсем логично, че на мъртвеца те вече не му трябват, а гноми и джуджета все някак ще минат и без тях.

— Мъртъв ли е? — попита Мидла, когато той се приближи до нея и я взе в ръце.

— Да, правеше някаква магия, когато дойдох. Нещо с ключа.

— Това не е наша работа, нека шаманите се оправят. Той на орките ли служеше?

— По-скоро обратното — изпъшка Елодсса, докато изнасяше Мидла в коридора. — Те му служеха.

— Как изобщо е възможно? Орките никога не са служили на по-низша раса.

— Но тези служеха. Между другото, забеляза ли, че нямаха никакви кланови знаци?

— Да, забелязах. Всичко това е много странно.

— И аз си помислих същото.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Да разкажа всичко на гномите или джуджетата и да се измъкна на повърхността.

— А след това?

— След това? — Елодсса се замисли за момент. — След това смятам да предам ключа на баща си и да променя няколко стари закона, без да се съобразявам с мнението на главата на дома.

— За кои закони говориш? — изненада се Мидла.

— За онези, които забраняват на син на кралска династия да бъде с разузнавачка. Нали не възразяваш?

Мидла само се усмихна, давайки на Елодсса да разбере, че от нейна страна няма да има никакви възражения.

Нито той, нито тя видяха, че в сърцевината на ключа, лежащ в чантата на елфа, примигваше едва забележима пурпурна искрица.

Глава 22 Разговори край огъня

Мнозина мислят, че в мрака няма живот. Това е голяма заблуда. Може би важи за абсолютната пустота. Но макар тук животът да не е толкова забележим, както в нашия пъстър свят, това, че го има, беше несъмнено.

Тук-там за част от секундата с отчаяно скърцане се отваряха врати — стълбове светлина в безкрайния мрак, водещи незнайно къде. Тези врати се появяваха само за да могат миг по-късно да се хлопнат с оглушителен грохот, поглъщайки светлината.

Но светът е склонен да се променя и векове по-късно вратите бяха изчезнали, оставяйки ме в пълен мрак и тишина. Ни звук, ни полъх, ни искрица светлина, способна да прогони вековния мрак от това място.

Висях в нищото и сънувах. Много сънища. Красиви и страшни едновременно. Сънища, където бях просто наблюдател, сънища, където живеех хиляди животи, сънища, които бяха истина, и сънища, които бяха просто сънища. Сънищата вървяха и вървяха, сменяйки се като разноцветните картинки на калейдоскопа-играчка от далечното ми детство. Сънища, които не задължаваха с нищо, сънища, върху които си заслужаваше да се помисли, сънища, които се изтриваха от паметта ми веднага щом свършваха и отстъпваха място на други, не приличащи на нищо сънища.

Колко продължи това? Не мисля, че повече от вечност, нали и тя все някога би трябвало да свърши. Вечността, както и сънищата, има такава неприятна особеност — свършва в най-неподходящото време за това.

Няколко века по-късно, които ми се сториха като минути, в мрака се родиха първите пурпурни искри. Това бяха рожби на гигантски и засега невидим за мен огън. Идваха някъде отдолу, проблясваха от ъглите нагоре, там, докъдето стигаха сънищата ми. Издигаха се високо-високо и примигвайки за сбогом, изчезваха, погълнати от гладния мрак.

Една от искрите прелетя точно пред мен, увисна за миг пред лицето ми и превръщайки се в огнена снежинка, бавно закръжи в мрака, падайки постепенно надолу. Аз инстинктивно протегнах длан, снежинката падна върху нея и се стопи. Почувствах мразовито опарване. Огнената снежинка се оказа по-студена и от ледена висулка.

Изведнъж искрите-снежинки станаха много повече и ускориха своя полет, сега летяха не само отдолу нагоре, но и хоризонтално, подгонени сякаш от гневен вятър. Понякога, когато огненият сняг ставаше ужасно много, снежинките се завихряха в огнен смерч. В тези моменти пред очите ми се появяваха картини от миналото.

Измина още вечност, и на едно място мракът набъбна, пожълтя — така жълтее хартията, когато я поднесеш към пламъка на свещ — и се пропука. Изскочиха пурпурни огнени езици. После и още, и още. Миг по-късно пламъците погълнаха мрака, изпълвайки цялото пространство на безкрайния ми сън.

Пурпурният огън не издаваше нито звук и от него не се излъчваше никаква топлина. Почувствах лек хлад, когато особено упорито и неуморно огнено езиче близна лицето ми. Прокарах длан по облизаното и по нея остана тънък слой скреж. Огнен скреж.

Той се стопли и пурпурен дим се заиздига от дланта ми, кълбейки се нежно пред лицето ми, сякаш ме подканяше да скоча след него в пламъците.