Прокрадващ се в сенките

Само обединените усилия на Чичо, Делер и Мармота успяха да прекратят малкия концерт.

Когато селото се появи, повече от половината ни отряд вече искаше да удуши Мумр и гоблина. Само елфите, Алистан и Змиорката запазваха ледено спокойствие.

Кръчмата в селцето се оказа доста по-зле, отколкото онази в Слънчогледи, но избор нямахме, а и след толкова много дни и нощи под открито небе щях да съм доволен на каквото и да е легло.

Жителите ни гледаха с любопитство — не всеки ден тук идваха толкова много външни хора и нехора. Особено много ахкания и охкания предизвикаха елфите и гоблина. И едните, и другите доста рядко се появяваха в земите на хората и затова селяните задължително трябваше да зарежат всичко и да гледат с ококорени очи посетилата ги чудесия. Кога друг път ще им се предостави такъв случай?

Собственикът на безименната кръчма просто онемя от толкова много гости и беше застинал пред входа с отворена уста като статуя. За наше щастие едрата жена на собственика сръга мъжа си в ребрата и накара да се раздвижи не само той, но и двете им сънливи дъщери, хвърлящи крайно заинтересовани погледи към Арнх. Но въпреки подканите на майката, момичетата се движеха все така бавно и сънливо, докато линга не промени нещата. Той просто скочи от рамото на Мармота право върху главата на една от девойките, а намиращият се съвсем наблизо Кли-кли, който всъщност беше и инициаторът на тази сценка, извика:

— Мишка! Бясна е!

В създалата се суматоха Непобедимия едва не го стъпкаха, за което Кли-кли беше удостоен с честта да получи шамар по врата от Мармота. Сега сърдитият на целия свят гоблин се цупеше и не искаше да говори с никого.

Към края на вечерята шутът изяви желание да спи в една стая с Гарет и Фенерджията и беше много изненадан, когато не срещна възражения от ничия страна.

— Гарет — Еграсса приближи незабелязано и като се наведе към мен, прошепна: — Треш Миралисса иска да поговори с теб, да вървим. Ще те заведа.

Станах от масата и тръгнах след високия елф.

Да поговори? За какво? И защо сега, а не по-рано?

В стаята освен Миралисса бяха Маркауз, замислено гледащ през прозореца, и Ел, който белеше някаква ябълка с ножа си.

— Добър вечер, Гарет — златистите разногледи очи на елфийката приветливо проблеснаха на светлината на свещите. — Знаеш ли какво е това? — Миралисса ми подаде някакъв предмет. Взех го в ръка и едва сдържах възгласа си на възхищение. — Красиво е, нали?

Намерих сили само да кимна, гледайки възхитено бижуто, оказало се в ръцете ми по волята на случая. Това беше ключ. Но не просто ключ, а истинско произведение на изкуството.

Мярна ми се кощунствената мисъл, че познавачите, тези, които колекционират древни предмети, ще ми платят не една купчина злато за правото да притежават ключа.

Ключът изглеждаше като леден кристал и толкова крехък, че направо да не дишаш срещу него. Току-виж се разтопил. Но аз знаех, че дори да взема секирата на Делер и да удрям цял ден по него с нея, с тази толкова крехка на пръв поглед вещ нищо нямаше да се случи, но виж секирата ще трябва да сменям с нова. Ключът спокойно се побираше в дланта ми, но беше осезаемо тежък.

— Драконова сълза? Джуджета ли са го правили?

— Прав си — кимна Еграсса. — Излязло е от ръцете на джуджета, само те могат така да обработват този минерал. Виждаш ли каква фина изработка?

Фина — не точно това беше думата! Идеална, изящна, съвършена и древна. В наше време дори майсторите-джуджета не са в състояние да създадат такова нещо. За обработката на най-редкия минерал драконова сълза, имащ здравината на самите планини, които са го създали, трябват не само инструменти, но и магия. А сега магията на джуджетата беше в упадък и на такива творения те, уви, вече не бяха способни. Прекалено много беше забравеното в Пурпурните години.

— Какво прави този ключ? — попитах аз, неохотно връщайки скъпоценността на Миралисса.

— Ти чувал ли си нещо за нивото на Крилата?

— Третото ниво на Костните дворци? — уточних аз, спомняйки си разговора с Фор и плановете на древните карти на Храд Спайн. — „А нататък — върви де! През широко разтворени врати…“

— Точно така, Крилатото, или Третото ниво на Храд Спайн, нивото с магическите врати. Вратите са запечатани с много силни заклинания, но ето този ключ, създаден преди две и половина хиляди години от джуджетата по искане на повелителите на Тъмните домове, неутрализира заклинанията и отваря пътя надолу.

— Този ключ ни го донесе Кли-кли — включи се в разговора Алистан, завъртайки се към нас. — Когато шутът тръгвал, той бил… Всъщност това е без значение. Важното е, че сега ключът е в нас и ако портите, за които спомена лейди Миралисса, се окажат затворени, няма да се наложи да обикаляме в търсене на обходен маршрут.

— Ако изобщо съществува такъв обходен маршрут.

— Съществува, Гарет, съществува. Или поне е съществувал. По него са минали маговете на Ордена, когато са носели Рога към гроба на Грок. Тогава ключът не е бил в тях, намирал се е в Заграбия.