Прокрадващ се в сенките

— Значи ще си припомниш — решително отхвърли всичките ми колебания гоблинът. — Пчеличка е умна, обучена е. Освен това тя е боен кон, тоест кобила, тоест кобилка… Е, разбра ме… Това е! На, нахрани я.

Кли-кли измъкна отнякъде голяма червена ябълка и ми я подаде.

— Нали не е гнила? — все още помнех с какво беше нахранил зверчето на Мармота.

Кли-кли не каза нищо, само ме погледна така, сякаш се бях изплюл в душата му.

Пчеличка весело захрупа угощението и миролюбивият й поглед стана още по-доброжелателен. Не ми се вярваше, че е бойна кобилка… Пфу! Привързва се!

— Да вървим, ще ти покажа стаята — дръпна ме за ръкава Кли-кли. — Между другото, нещата ти са там. Джуджето ги донесе заедно с пръстена.

Така и трябваше, Хонхел беше донесъл всичко, което не бях взел онази вечер от магазина му. Аз безропотно тръгнах след кралския шут, осъзнавайки, че днес няма да се отлепи от мен и ще трябва да го изтърпя до сутринта, когато с радост ще му помахам с ръка.

— Между другото, трябва да отидеш при оръжейника и да си избереш приличен меч и ризница — Кли-кли направо преливаше от жажда за действие.

— Нямам нужда от такива подаръци — поклатих отрицателно глава аз.

— Ъ-ъ-ъ… — озъби ми се гоблинът. — Сега пък какво не е наред?

— Имам нужда от меч колкото удавник от бесило. Така или иначе не се справям добре с него. На мен, драги ми шуте, ми е достатъчно ето това — потупах с ръка по късото острие на бедрото си и тикнах арбалета под зеления нос на кралския глупак.

— Е, ти си знаеш — шутът го мързеше да спори с мен. — Тогава ще ти изберем броня.

— Аз не съм Алистан Маркауз, Кли-кли! Нямам намерение да мъкна върху себе си добива на цяла гномска шахта!

— Не се изнервяй. Ще ти намерим лека и безопасна броня — гоблинът не се обезсърчаваше.

— Не ми трябва! Броните ограничават движенията! Още повече, че нямам намерение да се забърквам в неприятности!

— Гарет! — шутът насочи пръст към мен и произнесе присъдата: — Ти си скучен и безинтересен тип.

Най-сетне да сме на едно и също мнение с гоблина.

Глава 19 Нощ в двореца

Късметът напоследък по най-груб начин ми беше обърнал гръб. Затова изобщо не бях изненадан, че в последната нощ, когато имах възможност да си отспя в нормална постеля (кога друг път ще ми се предостави такъв великолепен шанс?), така и не ми позволиха. Тихо застенах, проклинайки всички и всичко, и като се обърнах по гръб, се втренчих в тавана. Плахият сън избяга от мен като здрав от прокажен. Какво ме беше събудило?

Първоначално реших, че съм жертва на поредния номер на гоблина. Но малкият клоун не беше наоколо, той спеше младенчески сън някъде в стаята си, изтормозил се достатъчно с мен през деня. Шега ли е, да преподаваш на Гарет урок по езда, а също така, за да се отърва от досадното му хленчене по повод неизбраната ризница, трябваше да отстъпя на искането му и да си избера желязна риза от кралската оръжейница. Шутът остана доволен и с триумфална усмивка отиде да спи.

Ето пак! В спалнята, намираща се на втория етаж на кралския дворец, проникнаха звуците, които ме бяха събудили, или по-скоро крясъците. Но този път бяха доста по-силни. Премесваха се със звън на оръжия, а това вече беше съвсем лошо. Все още сънен, помислих нарушителите на спокойствието си за понапили се момчета, връщащи се, например, от купона, организиран от малкия син на Сталкон. Въпреки това беше явно, че в коридорите на двореца се води схватка. Само че кой, с кого и защо се бие?

Размишлявах в движение, докато се опитвах да улуча крачолите си и едновременно с това да напипам оставения на стола арбалет и чантата с болтове. Зад прозорците затръбиха рогове, вдигайки по тревога гвардията. Отначало един, после втори, а след кратък промеждутък от време и трети сигнал за тревога прозвучаха из целия кралски дворец.

Най-накрая се справих с непокорните панталони и като грабнах арбалета и болтовете, се втурнах към прозореца. Изобщо не си и помислих да паля свещ. Щях да загубя прекалено много време. Наложи се да зареждам арбалета на светлината на звездите. Е, аз мога да го заредя и в пълен мрак, но като нищо можех да объркам обикновен болт с някой от магическите и след като го изстрелям, да се окажа опечен…

— Тревога! Тревога! — тръбяха роговете.

По улиците бягаха хора със запалени факли — по някаква причина не светеше нито един от вълшебните фенери, разположени на територията на двореца.

Точно под прозореца ми притичаха няколко гвардейци, двама носеха на ръце ранен. Малко по-нататък, насочил се в противоположна посока, крачеше още един отряд воини — върховете на копията им страховито проблясваха в потрепващата светлина на факлите.

Две човешки сенки изскочиха някъде от двореца и се втурнаха да бягат навътре в градината. Един от гвардейците от първия отряд забеляза бегълците. Оставяйки двама да пазят ранения, останалите воини се хвърлиха да преследват бегълците.