Проломът

Върна се при вратата. Погледът му се спря върху пръстта долу и замръзна. Травис разбра защо — земята под изхода бе изпотъпкана от собствените им крака. Следите бяха много и се застъпваха, водеха от голата земя към тревата. Сред тях можеше да са отпечатъците и на врага.

— Мамка му… — прошепна един от мъжете.

Ругатнята бе пропита с ужасно много страх за такъв кален боец и каза на Травис всичко, което трябваше да знае за бедата, в която се намираха.

Имаше секунда да си помисли за това, преди единият пилот да получи куршум в главата. Нямаше изстрел — чу се само звукът от удара, сякаш се разцепи дъбова дъска, след което човекът рухна на земята, вече мъртъв. Останалите се развикаха и заобръщаха оръжия и погледи във всички посоки. Шоу скочи от хеликоптера и затича към хората си, крещеше им да млъкнат. Вторият пилот се оглеждаше, онемял от страх. И тъкмо когато Травис също направи връзката, пилотът получи куршум право в лявото око; входната рана бе обърната право към Травис, така че куршумът сигурно бе минал над рамото му.

— Накъде? — изкрещя Шоу.

Травис посочи зад себе си и в следващия миг светът потъна в трясъка на автоматичната стрелба.

Пръснаха се във верига. Травис застана зад тях. Червените трасиращи куршуми образуваха клин в долината на шейсетина метра на север.

Шоу изкрещя да се пръснат още и в същия миг един куршум го улучи в гърлото и излезе от врата, като остави дупка колкото юмрук. Шоу падна, драскаше с пръсти към яката си.

Мъжете нарушиха строя, тичаха и стреляха едновременно. Един се наведе, грабна карабината на Шоу и я метна на Травис.

После той тичаше с тях — с половината, която бе поела в тази посока. Тичаше към лагера и през него, а умът му едва сега започваше да схваща онова, което тялото му вече беше решило.

Дървото изпъкваше като обелиск, стволът му бе приблизително два пъти по-дебел от околните. Той спря и го заобиколи, разравяше с крак игличките, за да оголи мястото, където Пейдж бе запълнила дупката.

Един от мъжете изкрещя и рухна. Завика за помощ, но секунди по-късно кръвта заклокочи в трахеята му и го задуши.

Травис хвърли карабината, падна на колене до дупката и започна да рови с голи ръце. Почвата бе мека, тъй като дупката беше изкопана само преди ден и половина, но…

Не напредваше бързо. Никак даже.

А убиецът знаеше, че предметът е заровен тук. Травис бе издал местоположението му на висок глас, точно до хеликоптера.

Чу ново попадение на около шест метра отляво, обърна се и видя как един от хората продължава да лети напред по инерция, но с липсваща горна част на черепа. Рамото му се закачи за едно дърво и тялото се завъртя около него и се свлече при корените.

Травис зарови още по-бързо. Изведнъж ушите му започнаха да усещат пулса на кръвта през сънните му артерии. Защо я чуваше точно сега?

И изведнъж разбра — стрелбата бе спряла.

Спря да рови и вдигна глава.

Всички бяха мъртви.

16.

Ръцете му отново вдигнаха карабината на Шоу. Дланите му бяха целите в глина и едва успя да пъхне пръста си в скобата на спусъка.

Единствено лекият ветрец шумолеше в настъпилата тишина. Най-тънките клонки се полюшваха.

Какво беше извикал Шоу? Отваряйте си очите за оръжие. Дали оръжието на убиеца щеше да се вижда?

Травис бавно плъзна поглед отляво надясно, опитваше се да не се съсредоточава върху нищо конкретно. При липсата на друго движение или звуци между дърветата може би щеше да забележи нещо.

И наистина видя нещо — но не пред себе си.

В долния край на полезрението — синкава светлина. Противно на всичките си инстинкти да се оглежда около себе си, Травис погледна надолу. Последните му опити да копае бяха оголили част от Шепот, колкото петаче. Цветът по повърхността на сферата сякаш се вълнуваше. Приличаше на малка планета, покрита напълно с океан и цялата потънала в здрач.

Нещо между дърветата се размърда.

Рязко вдигна очи, но не видя нищо. Дори не беше сигурен дали е чул звук. Завъртя се, все още на колене, но не забеляза нищо.

Убиецът беше внимателен. Бяха останали само двамата, но нямаше съмнение как ще приключи това. Въпросът бе колко секунди живот му остават.

Ако се наложи да го събудиш…

Тази мисъл не му вдъхна надежда. Каквото и да правеше Шепот, как би могъл да му помогне в тази ситуация? Опасността бе много по-голяма от онази, която би могла да предвиди Пейдж.

Десет секунди? Дали му оставаха толкова? Десет секунди на колене в пръстта, десет секунди да се чуди дали ще усети как куршумът прави главата му на парчета?

Нямаше много за губене.

Пусна карабината, извади целофанения ключ от джоба си, бръкна в дупката и го долепи до сферата, като в същото време я измъкна.

От Шепот блесна изгаряща синя светлина, толкова ярка, че дори през пулса на собствения му страх в ума му се наложи нова мисъл: „Това е било звезда, по някакъв начин държа сърцето на звезда…“