Проломът

После тази мисъл също изчезна като парче хартия в дюзата на реактивен самолет и умът му се изпълни с глас, по-великолепен от синята светлина. Осъзна, че го познава, макар че не го бе чувал от години — Емили Прайс, когато бе на седемнайсет и той също бе на седемнайсет; гласът й във влажната тъмнина в къщата на дървото в двора на родителите й, през онази нощ, когато му каза, че всичко е наред, че моментът е подходящ…

Но сега не казваше нищо подобно.

— Зад теб, на две крачки вляво от двойния бор. Промъква се. Давай. ДАВАЙ!

Травис се завъртя и карабината спря малко преди двойния бор, който излизаше във формата на V от корените на пет метра от него.

Чу как някой ахва — изненада, примесена с гняв — и в същия момент видя невъзможното — пистолет със заглушител, появил се от гънките на нищото.

Стреля.

Тежката карабина изкорми въздуха, откатът й бе може би три пъти по-силен от този на обикновена M16 и дулото почти моментално се отклони от целта — но това нямаше значение. Дори през трясъка на стрелбата чу как убиецът изпищя и пистолетът отлетя настрани, премяташе се в дъга. Секунда по-късно най-долният клон на двойния бор се огъна, сякаш някой го беше притиснал към земята.

Травис отпусна спусъка. Тишина. После чу как човекът извика, как се мъчи да си поеме дъх.

Погледна сферата в ръката си. Сега синята светлина пулсираше в ритъм със собствения му учестен пулс.

Гласът на Емили изгука в главата му. Изкиска се.

— Даде му поничка болка, а? Цяла кутия понички, с пудра захар и вишнев пълнеж.

Усети как логиката му се подхлъзва. Разбираше, че гласът изобщо не е на Емили, че това няма нищо общо с нея, но дори това разбиране започваше да избледнява с всяка секунда, докато държеше предмета. Чувстваше как мислите му се размиват подобно на визуалните детайли, губещи се при силна светлина.

Време беше да се махне от него. При това бързо, както бе казала Пейдж.

Разтвори пръсти…

Карабината падна и изтрака в корените пред краката му. Трябваше му цяла секунда, за да осъзнае грешката си.

— Миличък, не искаш да ме пуснеш, нали?

Всъщност като се замислеше — не, наистина не искаше да я пуска.

Нея ли? Нещото.

— Можеш да мислиш за мен като за момиче, ако това ти харесва. Все ми е тая. През цялото време не съм имал нищо против да ме наричат неправилно. Обещавам ти, че някой ден ще ти кажа истинското си име. Доста по-страхотно е от „Шепот“.

С всеки момент, с всеки пулс на сферата гласът го унасяше все повече. Успокояваше го и го връщаше назад, към онази нощ, към онези няколко часа, които помнеше като най-хубавите в живота си.

— Ето така.

Емили го целуна, желанието й бе почти осезаемо, дъхът й се смесваше с неговия; отдръпна се от него само колкото да смъкне ризата си през главата.

— Улучи го с три от общо дванайсет изстрела, ако това се чудиш.

Толкова прекрасно. Нямаше значение какво казва. Гласът му беше напълно достатъчен. И какви ги мислеше Пейдж? Кой човек с ума си би пуснал това нещо? Това чудесно нещо.

— Третият куршум улучи ключицата му и мина надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса. Точно за да пръсне шести и седми прешлен. Ох и половина. Не е дори в шок; в момента изпитва деветдесет и четири процента от болката, която е способна да изпита човешката нервна система. А като се съди по систолите му, ще продължи да я чувства още около осемдесет секунди.

— Обичам те — чу се да прошепва Травис. — Винаги съм те обичал.

— Ох, миличък, Емили Прайс е мъртва. Знаеш го.

— Да, зная. — Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Всичко бе великолепно.

— Жалко, че никой от останалите живи от семейството й не знае къде е погребана, нали?

— Адски жалко. — Въздъхна. Сърцето му заби по-бързо и светлината запулсира в ритъм с него.