— Благодаря. — Тя посочи вратата от лявата му страна. — Там има баня, ако искаш да се измиеш. Ще се върна след няколко минути и ще започнем.
Травис тръгна към затворената врата на банята, а тя се насочи към изхода.
— Мислех си, че вече отново съм влязъл в крачка с хевиметъл групите — каза той. — Май съм пропуснал една.
Стъпките й спряха на самия праг.
— Какво?
Той се обърна към нея. Тя го гледаше неразбиращо.
— Силов тензор — каза той и кимна към плаката. — Никога не съм чувал за тях.
Тя не помръдна. Все така се взираше в него от прага. Нямаше представа за какво й говори. Може би опиатите все още й влияеха, макар че нищо друго в поведението й не намекваше за това.
Накрая тя реагира.
Очите й се присвиха и тя направи крачка към него. Погледът й се отмести от очите му към плаката и обратно.
— Значи можеш да прочетеш това?
Травис понечи да я попита дали е добре, но думите му замряха на устните му. Отново погледна плаката, който изведнъж му заприлича по-скоро на снимка на криминалисти, отколкото на реклама. Вгледа се в текста. Наистина се вгледа, вместо просто да го прочете.
Не беше на английски.
Не беше дори надпис според каквито и да било определения. Нямаше редове или колони. Нямаше никакво чувство за ред. Гравюрата върху стоманата представляваше хаотична плетеница от прави и криви линии, които се пресичаха и сочеха във всички посоки като пръснати карфици и накъсани конци.
Но той можеше да го чете.
Можеше да го чете, без дори да се замисли, сякаш четеше думата СТОП, изписана с бели букви върху червен осмоъгълник.
Стих III
Октомврийска нощ през 1992 г.
Макар че в по-високия район западно от центъра мъглата е по-рядка и улиците са ярко осветени, Травис кара по-бързо, отколкото би трябвало. Не намалява дори когато влиза в квартал Емпайър Оукс с неговите гладки асфалтови улици, виещи се между огромните къщи. Не намалява, защото вече не му пука кой или какво го чува да приближава — защото така или иначе ще направи онова, за което е дошъл.
Мисли си за Емили и се пита дали го е обвинявала през последните минути от живота си, когато е знаела, че всичко е свършило. Имала е пълното право да го вини, разбира се, но инстинктът му казва, че вместо него е обвинявала себе си, и мисълта за това му причинява повече болка от онази, с която би могъл да се справи. Вече я е добавил към сметката, която ще уреди след няколко минути.
Завива по Стоунгейт Кърт с осемдесет и задницата поднася за момент по мократа улица, преди гумите отново да намерят сцепление и колата да полети напред.
Емили Прайс.
Единствено тя има значение сега, въпреки че вече я няма.
Мисли си за всичко, което е направила за него. Всичко, което е видяла в него, под всичко онова, което бе той.
Мисли за баща й и как казва думата „детектив“ като обида. Това го жегва, защото е истина. Макар че думата предхожда името на Травис в чековете за заплатата му вече три години, от много по-дълго време той е бил на работа при някой друг. Всъщност единствената причина да стане ченге е за да отговори на потребностите на другите си работодатели. На първите си работодатели.
Без застъпничеството на Емили щеше да прекара остатъка от живота си като плъх. Без нейната светлина, която да го изведе от лабиринта.
Тя наистина го беше извела.
И те я бяха убили заради това.
Отново завива и вижда къщата в края на улицата, окъпана в светлина, струяща от прозорците на всичките двайсет и шест пищно обзаведени стаи. Парите от наркотици се харчат като всички други.
Минава направо през оградата с осемдесет. Натиска спирачките в средата на двора и когато стрелката пада до четиридесет, отваря вратата и се мята настрани. Претъркулва се по тревата, но се изправя навреме, за да види как автомобилът пръсва панорамния прозорец и изчезва в къщата. След пет секунди влиза и той, с пистолет в ръка и търсещи мишени очи.
18.
Офисът на Пейдж оживя. Започнаха да влизат и излизат хора. Напрежението и страхът се смениха с напрежение, страх и малка надежда, която никой не искаше да сподели. Пейдж изпрати някой да уреди друг транспорт, този път до Цюрих. От контекста на станалото по-нататък Травис разбра, че на Театерщрасе 7 има някаква сграда и че металната гравюра от снимката с размерите на печат е в нея, наред с други надписи от същия вид. Пейдж и останалите като че ли смятаха, че Шепот го е надарил със способността да прочете този текст, макар самият той да не можеше да си представи нито как го е направил, нито пък защо.
Някой се наведе към Пейдж и й каза, че транспортът ще е готов след половин час. Тя като че ли се откъсна от всички разговори и се замисли сериозно за нещо.
— Времето няма да е достатъчно да му покажем — каза и погледна Травис.
— Какво да му показваме? — попита жената до нея.
Пейдж се замисли за още няколко секунди, след което окончателно взе решение.
— Всичко.
Миг по-късно двамата бяха в коридора и се отдалечаваха от офиса. Другите останаха там да се обаждат, да доуточняват въпроси около екипировката и транспорта в самия Цюрих.