Проломът

Бях задрямал. Секретар Греъм ме събуди и видях, че светлината в коридора се е променила. Сега е много по-слаба и не е бяла, а синя. Нервите на всички са опънати, моите също. Защо още никой не е дошъл да ни прибере, по дяволите?

Рубън продължава да е в безсъзнание. Чудя се дали не е в кома, но нямам представа. Тялото на Портър малко се е подуло, мирише ужасно и доста ни тормози в това помещение без проветряване.

Да си призная, бесен съм. Може и да не е професионално и може би по-късно ще скъсам тези страници, но в момента съм бесен и искам да го кажа. Рубън Уорд е най-добрият ми приятел и един от най-умните хора на света, има да предложи толкова много на науката, а мозъкът му сигурно е увреден заради някакви шибани задници. Какво правят? Обядват и си уреждат дата за официална среща, на която да решат как да ни измъкнат ли? Зная, че думите ми са нечестни и глупави, сигурен съм, че горе се чудят какво да направят, но съм разтревожен и наистина бесен. Стаята вони на кланица, но се страхуваме да я напуснем. Иска ми се да знаех каква е онази светлина от камерата, по дяволите. Дейв.

Приблизително дванайсет часа след последния запис

Вече не мога да понасям миризмата. Двамата с Греъм се наехме да изнесем тялото поне в коридора, може би по-близо до камерата. Повечето гласуваха след това да оставим вратата отворена за известно време, за да се проветри, ако това изобщо е възможно.

Светлината вече е малко по-слаба и пурпурна, минава на вълни по коридора, сякаш гледаш дъното на басейн. Да си призная, страх ме е да излизам навън в нея, просто не зная какво представлява тя и какво има в камерата.

Но съм и любопитен, дума да няма. Излизаме. Дейв.

Един час след последния запис

Интерактивната точка в центъра на камерата е изчезнала. Цялата апаратура, в това число и магнитите, са изчезнали, сякаш изобщо не ги е имало. Част от пода, където се намираха, също липсва. Има нещо като кратер, не от взрив, а по-скоро като изкопан, сякаш направен от някакъв великан с дисков пясъкоструен апарат. Дълбочината му в средата е около трийсетина сантиметра и намалява към краищата. Радиусът му е около шест метра, доколкото мога да преценя.

Над кратера, точно там, където се намираше интерактивната точка, има нещо, което не мога да нарека по друг начин, освен цепка насред празното пространство. Овална е, с ширина около три метра, висока около деветдесет сантиметра в средата. Изпълва я пурпурна и синя светлина, която се вие като пламък по краищата й. Когато гледаш цепката и се движиш настрани, осъзнаваш, че гледаш в някаква дълбочина, в отвор. Все едно да гледаш през люк към дълбока въглищна пещ.

Нямам представа колко време я зяпахме двамата с Греъм, след като отнесохме тялото до камерата. После Греъм отиде от другата страна на цепката и ме повика. Отидох и най-шантавото от всичко бе, че цепката не може да се види от другата страна. Щом минеш покрай нея, тя изчезва, пред теб е просто въздух над кратера. Мръднеш ли настрани, виждаш пурпурносинкавите пламъци от отвора, но отстъпиш ли назад, отново изчезват.

Звукът все още се чува, но е различен, както е различна и светлината. Все още не се сещам добър начин да я опиша, освен… освен че прилича на гласове. В смисъл, не са гласове, но това ми идва в главата. Гласове, пеещи през отвора. Има нещо зловещо в този звук. Прави нещо на настроението ти. Не съм сигурен какво точно, но те кара да се чувстваш много зле, по много начини. Греъм също го почувства и когато се върнахме в стаята, другите бяха размислили относно оставянето на вратата отворена. Искаха да заглушат звука, дори това да означаваше да търпят вонята. Съгласих се.

Оттогава все се мъча да разбера какво всъщност сме създали. Какво е това, по дяволите? Все си мисля за всички концепции, съществуващи през последните петстотин години, мостове на Айнщайн — Розен и тъй нататък. Не че ще се сетя. Просто ще изглеждам глупаво по-късно. Това трябва да бъде изучено от експерти в различни области, измерено, проверено. Първо данните, после теориите. Въпреки всичко — еха. Еха на квадрат, би казал Рубън.

Току-що осъзнах, че мога да чувам звука дори при затворена врата. Може би защото вече зная какво слушам.

Около половин ден след последния запис

Събудих се в коридора, там, където се разширява към камерата. Не си спомням как съм излязъл и съм отишъл там и никога не бих решил да го направя. Треперех силно, когато дойдох на себе си, усещах звука от отвора, сякаш минаваше през тялото ми и караше костите ми да бръмчат. Бързо станах и видях, че Греъм също е тук, както и дебелакът, който работи за него — мисля, че се казва Кързън. И двамата спяха. Събудих ги и бяха не по-малко изненадани от мен, че се намират тук.