Проломът

Веднага усети миризмата на керосин. Снегът беше пропит с него. Всеки отпечатък от обувките му моментално се пълнеше с розовата течност.

Не се виждаха никакви други следи.

Опашката на самолета се извисяваше колкото четириетажна сграда. Самият самолет лежеше килнат наляво от тежестта на лявото крило, чиито два двигателя се бяха зарили в дълбокия сняг. Травис мина покрай опашката и спря на десетина метра от крилото, между двете бразди, оставени от двигателите.

И трите разкъсвания на фюзелажа, които бе видял от лагера си, се намираха от тази страна на самолета. Най-близкото, само на няколко крачки от него, бе достатъчно широко, за да се провре. Дори от това разстояние мракът вътре скриваше всичко. Прозорците изобщо не помагаха — бяха наклонени надолу и отразяваха единствено снега.

Травис пое дълбоко дъх и извика:

— Ей!

Неколкократното ехо бе единственият отговор.

Травис отиде до цепнатината, провери здравината на метала от двете й страни и се набра на ръце, за да влезе в самолета.

Не беше авиолайнер.

3.

Озова се сред редици и редици работни станции и конзоли — клаустрофобична версия на контролна зала на НАСА, простираща се от опашката на самолета до преградната стена на девет метра от мястото, на което се намираше. Пред всеки терминал имаше закрепени за пода въртящи се столове; всичко останало в салона беше в развалини, струпани на купчини покрай левия борд, на който се бе наклонил самолетът.

Миризмата на гориво, все още остра, отстъпи пред нещо друго. Също познато. В пронизвания от светлината от илюминаторите — от нея беше още по-трудно да се гледа — мрак Травис разпозна миризмата миг преди да види източника й.

Кръв. Насъбрала се под натрошените парчетии. И под краката му.

Догади му се. Обърна се към цепнатината в стената, подаде глава навън за глътка свеж въздух и вдиша керосинови изпарения. Подейства. Овладя се, насили се да диша плитко и се отдръпна от отвора.

Затърси сред безредицата онова, което трябваше да е тук.

Видя ги веднага.

Десетина тела лежаха сред парчетиите.

Всъщност над тях. Което бе странно.

Приближи, видя причината за това и гаденето в стомаха му се смени с ледена буца. Не бяха загинали при катастрофата. Всеки беше получил по два куршума в слепоочието, плътно един до друг.

Замръзна и се ослуша. Логиката му казваше, че убиецът — или убийците — не може да са тук. Самолетът бе паднал преди три дни. Убийствата вероятно бяха извършени малко след това. Нямаше никаква причина стрелците да остават тук — и много да се махнат колкото се може по-надалеч.

Така или иначе продължи да се ослушва десетина секунди, но не чу нищо освен вятъра в долината и стоновете в пукнатините на фюзелажа. Химн в памет на мъртвите.

Отново ги огледа. Носеха униформи — черни панталони и колосани сини ризи, не задължително военни, но и в никакъв случай не можеше да се нарече небрежно облекло. По дрехите нямаше никакви отличителни знаци за име или чин. Дори националността им можеше да се определи само приблизително — девет от мъртъвците бяха бели, трима — чернокожи. Седем мъже, пет жени. Възрастта трудно можеше да се определи, защото се бяха подули, но Травис предположи, че е някъде между тридесет и петдесет.

Сети се за още една особеност на самолета, която беше пропуснал покрай възбудата от разтърсващото откритие. По корпуса нямаше абсолютно никакви знаци. Не беше видял дори номер на опашката.

Какво беше това чудо?

Беше гледал достатъчно филми по „Дискавъри Ченъл“, за да знае, че властите разполагат със специални самолети за тежки ситуации — летящи резерви в случай, че командни центрове като Пентагона станат жертва на удар. Наричаха ги „самолетите на Страшния съд“. Милиарди долари на данъкоплатците, които, ако е рекъл Господ, би трябвало да си останат завинаги пропилени на вятъра.

Но ако това бе един от тези самолети, нима не бе още по-невероятно, че никой досега не го е намерил?

Е, все пак някой го беше намерил, нали така?

Травис се изправи и огледа още веднъж труповете на екзекутираните и уредите, на които бяха работили.

Хиляди въпроси. Нито един отговор.

Пък и нямаше нужда от отговори.

Това не беше негова работа, а и нямаше как да се помогне на тези хора. Е, това е. Време беше да се маха. Да тръгне обратно към Колдфут и да разкаже на местните в закусвалнята, че е направил приятен, лишен от премеждия преход.

Върна се при отвора във външната стена. Очите му вече бяха свикнали с тъмното и можеше да различи какво има в пространството зад вратата в предната част. Коридор, продължаващ трийсетина метра към носа на самолета, с прозорци от едната страна и врати от другата.

Вече беше подал глава и рамо навън, когато умът му най-сетне обработи видяното там.

Стисна очи, но причината за това не бяха ярките отблясъци от снега. Колеба се може би десетина секунди, мъчеше се да накара тялото си да продължи да се движи, да остави труповете, самолета и цялата шибана долина зад гърба си. Едно бързо скачане на земята щеше да затвърди решението му. Краката му сами щяха да го отведат оттук.

Вместо това отново прибра глава вътре и се обърна към коридора.