Проломът

— Няма да разговаряме дълго — казва Емили. — Не този път. Нито пък следващия, след години, когато ще се срещнем отново при една кална дупка в Аляска. Но третия път… ох, миличък. Третия път ще е истинска магия.

— Защо не можеш да останеш сега с мен? — пита Травис. Чува копнежа и болката в собствения си глас. Вече му липсва, преди още да си е отишла.

— Имам работа — отвръща Емили. — Сложна работа. Боя се, че няма да съм в състояние да ти обясня. Не тук и не сега. Някой ден ще го направят. Във всеки случай, знай това — за мен ти си по-важен от всеки друг на този свят. Много повече от хилещия се задник в тази килия до теб. От всичките шест милиарда хора ти си онзи, от когото се нуждая най-много. Ти си незаменимата част от плана ми.

При думите й Травис усеща как нещо великолепно изпълва гърдите му. Той е важен за нея. Тя го е избрала. Едва се сдържа да не се разплаче.

— Защо аз? — прошепва.

Тя тихо се изкисква.

— Ще разбереш. — Още няколко секунди светлината продължава да пулсира с ритъма на сърцето му. После се променя. Става някак по-тъмна. — А сега ще ти дам онова, за което дойдох. Не е много. Мисли за него като за побутване. Като предпочитание за мястото, на което искаш да живееш, след като се махнеш оттук.

Още щом изрича това, Травис усеща нещо в главата си. Като гъдел. Продължава може би около секунда, след което изчезва.

— Готово — въздъхва Емили. — Сега си точно по курса, любов моя. По курса, който ще ни срещне отново.

Той усеща как сълзите парят очите му. Сега тя ще си тръгне. Отново ще е сам. Сам с противната флуоресцентна светлина, с главоболието, с грозните сини стени. И нищо друго. В продължение на години, години, години.

— Шшш — казва тя. — Всичко ще бъде наред. Някой ден ще се смеем на всичко това, обещавам.

Но точно сега изобщо не му е до смях. Моментът е по-чудесен от всичко, което е изпитвал някога. И също толкова ужасен, защото приключва.

— А сега ме върни на ухиления задник, Травис.

Знае, че не може да не й се подчини. Чувства как тялото му вече се размърдва, сякаш по свое собствено желание. Усеща как мускулите на краката му се напрягат, за да стане, как ръката му се протяга напред.

— Моля те — шепне Травис, сякаш би могъл да я накара да размисли.

— Скоро — казва тя.

Пита се дали ще мисли за нещо друго освен за нея през следващите години. Тя примигва за последен път в ръката му.

— До довечера няма изобщо да мислиш за мен — казва му Емили.

После мъжът с посивяващата на слепоочията коса пристъпва напред и я взима. Единственото, което спира Травис да го убие, е настояването на Емили. Мъжът му я отнема. Травис рязко изпуска дъх. Ако в този момент има нож, сигурно ще пререже собственото си гърло.

Мъжът, Пилгрим, почуква на вратата. Тя се отваря и ето че той изчезва и отнася със себе си чудесната синя светлина. Травис рухва в леглото и вече нищо не може да спре сълзите му. Все още си мисли за нож или за хубав пистолет. Заглежда се в металния ръб на рамката на леглото. Изобщо няма да е бързо и чисто като с истинско острие. Но в крайна сметка резултатът ще е същият.

Лежи и обмисля решението си. Минават минути. В един момент му се струва, че е оставил синята сфера да се изплъзне за няколко секунди от мислите му. Може би най-много за десет. Как е възможно това? Как може да я е забравил — нея, да забрави нея — дори за толкова кратко време?

Осъзнава, че гледа право в шибаната флуоресцентна лампа, и се обръща по корем, заравя лице във възглавницата. Ужасно е уморен. Ужасно изтощен от силата на емоциите. Постепенно се унася.

Събужда се. Устата му е пресъхнала, сякаш е ял памук. Сигурно е спал часове. Става, отива до умивалника, наплисква лицето си с вода и пие, долепил устни до крана.

Нещо го безпокои. Някакъв смътен спомен, не знае какъв точно. Може би нещо, което е сънувал. Опитва се да си го представи, за момент се появява картината на пулсираща синя светлина и неизвестно защо той изпитва удоволствие от нея. Може би е сънувал някакъв хубав сън. Но дори докато си мисли за светлината, тя се стопява в мрака, далеч от него. Изчезва.