Проломът

Точно затова тя се мъчеше да избяга в съня. Беше същинска магия, когато успяваше. Изведнъж нямаше болка, нямаше ремъци, нямаше поляна в ледения безкраен ден. Местата от съня бяха познати, безопасни. Първия път се озова в уютното кътче за четене в дневната си. Не чете нищо в съня си; просто се разходи боса по каменните плочи и прокара пръсти по меката тапицерия на стола.

Втория път бе на плажа в Кармел, заравяше пръстите си в пясъка, по-надълбоко, където бе хладно. Не беше ходила там от години, но споменът бе така ярък, сякаш се случваше в момента.

Възможностите да се измъкне по този начин бяха редки. Можеше да го направи само когато действието на опиата започваше да минава, през последните пет или десет минути преди да я инжектират отново. Ако не внимаваше, те я усещаха и приготвяха спринцовката по-рано. Това означаваше, че за затваряне на очи не можеше и дума да става, не че това можеше да улесни преминаването в страната на сънищата. Просто се налагаше да иде там с отворени очи, но нямаше проблем. Беше успяла и двата пъти.

Единият номер бе да се взираш в боровете вместо в небето. Така светлината не бе толкова силна, което може би се равняваше на половината на това да отпусне клепачи.

Този път обаче не се получаваше. Прекалено много неща я разсейваха. Мъжът с лицето на плъх и един от другите спореха само на няколко крачки от нея, плещеха като картечници на своя език. Навремето Пейдж бе обожавала звуците му, беше го записала като втора специалност и бе заминала в чужбина за два семестъра, за да се потопи в него, след което бе потисната месеци наред, когато академичният й път я отдалечи от тази възможност. Сега си мислеше, че ако пред нея има голям червен бутон, който по магически начин може да откъсне езика на всеки мъж, жена и дете на планетата, който го говори, ще си счупи ръката от натискането му.

Стига ръката й да не беше вързана за някаква шибана маса.

Спорът приключи и отново се чуха стъпките на оня с лицето на плъх. А заедно с него дойде и иглата. Този път нямаше да има сънища.

Дойдоха и сълзите, още преди инжекцията и връщането на болката. Мразеше се, че не може да ги сдържи, мразеше се, че е позволила на тези хора да имат такъв контрол върху нея.

Тялото й трепна, когато иглата докосна кожата до пъпа. После проникна вътре и макар че на опиата щяха да са необходими няколко минути, за да подейства, тя вече усещаше как се разнася — студен и остър — в стомаха й.

Боровете се размазаха, тялото й се затресе, очите й се напълниха с още сълзи. Кърпата през устата й — сложена да заглуши писъците й, които можеха да се разнасят необичайно далеч в тези планини — не й попречи да чуе собствения си умоляващ глас: повтаряше „не“ отново и отново, като мантра. И това не можеше да спре.

Последва тракането на манивелата под масата и плотът се наклони на една страна, докато не застана почти вертикално. Тялото й вече не лежеше върху него, а се държеше само на ремъците.

Сега гледаше настрани вместо нагоре.

Право в очите на баща си.

Той беше вързан за близкия бор. Главата му бе стегната между капаци, които не му позволяваха да гледа настрани, а само право към нея.

Сълзите й потекоха настрани. Неговите останаха да пълнят очите му.

После мъжът с лицето на плъх мина някъде отзад и се подготви да работи върху нея по същия начин, по който го правеше всеки път. Самата тя не можеше да види какво й прави, но изражението на баща й отразяваше ставащото по-добре от всяко огледало.

Разбира се, можеше да си го представи. Не можеше да е по-очевидно. Първия път, някъде преди около три дни, малко след като я беше завързал, онзи с лицето на плъх бе отворил предлакътницата й със скалпел и бе разделил трицепса й с клампа. Естествено, беше внимавал да не повреди артерията — не искаше да позволи на смъртта да я спаси така лесно. Целта му бе радиалният нерв, дебел като молив, освободен от меката си хлъзгава обвивка до костта. След като го оголи, по всяко време имаше достъп до него.

Сега се канеше отново да се заеме с него, като нарочно се бавеше с подготовката. Пейдж бе сигурна, че това е психологическата част от мъчението, която трябваше да я настрои за очакване на болката — бавното отваряне на ципа на чантичката с инструменти, цъкането с език, сякаш онзи съжалява, че трябва да прави това, въздишката.

Очите на баща й се раздвижиха — мъжът с лицето на плъх го гледаше, преди да започне.

— Що за татенце си ти? — каза той с мелодичен акцент. — Как ще можеш да се погледнеш в огледалото след това? Как можеш да позволиш малкото ти момиче да се мъчи толкова дълго?

Последва висок остър смях, подобен на бърборенето на катерица.

Погледът на баща й се втвърди и отново се насочи към нея. Сълзите вече преливаха от очите му.

Това явно също трябваше да е част от мъчението — да ги накарат да се гледат, докато онзи й причинява болка. Може би действаше върху някои хора, но в случая бяха сгрешили в преценките си. Тя успяваше да понесе всичко това единствено заради очите на баща си.