Пропастта на опрощението

— Народе мой — започна той, — нека се развеселим. Това е ден на чудеса, на възможности в злополучието. — Гласът му, както обикновено приличаше на немощно грачене, но подсилено от скрити микрофони. Високо отгоре ръмженето на органа в почти инфразвуковия диапазон представляваше достоен контрапункт на ораторските излияния на Куейч. — В продължение на двайсет и два дни наближаваме каньона Гулвейг, намаляваме скоростта, позволявайки на Халдора да се изплъзва далеч преди нас, но без всъщност да спираме. Надявахме се блокажът да бъде разчистен преди дванайсет-тринайсет дни. В такъв случай нямаше да изостанем. Но препятствието се оказа по-голямо, отколкото се опасявахме. Конвенционалните средства за разчистване се оказаха неефективни. Добри хора умряха, изследвайки проблема, животът на други беше погубен при поставянето на взривовете. Надали е необходимо да напомням на някой от присъстващите, че става дума за доста деликатна работа: самият Път не трябва да пострада при разчистването на препятствието. — Направи пауза, кръговите рамки около очите му улавяха светлината на свещите и проблясваха с цвета на месинга. — Но сега опасната работа е свършена. Взривовете са по местата си. — В този момент органът и хорът издигнаха гласовете си в унисон. Дланта на Грьолие стискаше здраво дръжката на бастуна. Той премигна, защото знаеше какво точно следва. — Вижте Божия огън — пропя Куейч.

Черният прозорец проблесна в прекрасна светлина. През всяко отделно стъкло преминаваше цветен сноп, толкова интензивен и чист, че върна рязко Грьолие в бебешки свят от ярки форми и цветове. Усети как в мозъка му се промъква радост с химически произход и въпреки опитите си да й се съпротивлява, чувстваше как решимостта му рухва.

Куейч стоеше на амвона, откроявайки се ясно на фона на прозореца. Беше вдигнал тънките си като клони ръце. Грьолие присви очи дори още повече, опитвайки да различи шарката, която се очертаваше в черния прозорец. Тъкмо започна да се ориентира, когато ударната вълна връхлетя и разтърси цялата катедрала. Свещите започнаха да премигват и да изгасват, а полилеите се залюляха.

Светлината на прозореца избледня, докато той потъваше отново в черен мрак. Остана обаче един образ, на самия Куейч, коленичил пред чудовищния железен специален костюм. Костюмът бе зейнал на мястото на някогашния запоен шев. Куейч бе събрал дланите си една до друга като чаши. Те бяха покрити с някаква лепкава червена маса, от която излизаха пипалца и въжета, стигащи до празнината на специалния костюм. Сякаш бе бръкнал в него и бе извадил отвътре лепкавата червена каша. Лицето на Куейч бе вдигнато към небето, към разделената на ивици сфера на Халдора.

Но това не беше Халдора такава, каквато Грьолие я беше виждал изрисувана винаги.

Образът избледняваше. Грьолие започна да се пита дали ще трябва да чака следващия блокаж, за да види отново прозореца, но първата експлозия скоро бе последвана от втора и рисунката се откри отново. Насред лицето на Халдора, направена така, че да блести през атмосферните ивици на газовия гигант, се различаваше някаква геометрична шарка. Беше изключително сложна, като восъчен печат на някой император: триизмерна решетка от сребърни лъчи. В средата на решетката се виждаше човешко око, от което струяха лъчи светлина.

Връхлетя ги нова ударна вълна и “Лейди Моруина” се разклати. Дойде последната детонация и шоуто приключи. Черният прозорец беше отново черен, отделните му стъкла бяха достатъчно непроницаеми, за да бъдат осветени от нещо друго, освен от ядрения блясък на самия Божи огън.

Органът и хорът затихнаха.

— Пътят би трябвало вече да е разчистен — каза Куейч. — Няма да е лесно, но сега ще можем да напредваме с нормална скорост няколко дни наред. Възможно е дори да има още заряди, но главната част от препятствието вече не съществува. За това благодарим на Бог. Но изгубеното време няма да бъде наваксано лесно. — Грьолие стисна отново главата на бастуна си. — Нека другите катедрали опитат да го наваксат — продължи Куейч. — Чака ги борба. Да, пред нас се простира равнината Джарнсакса и надбягването ще спечели най-бързият. “Лейди Моруина” не е най-бързата катедрала на Пътя, нито се е стремила някога към нямащи стойност похвали. Но какъв е смисълът да опитваме да наваксаме загубеното време в равнинната част, когато веднага след нея се намира Дяволската стълба? При нормални обстоятелства опитваме да спестим време преди това, тоест да изпреварим малко Халдора, за да се подготвим за бавния и труден преход през Стълбата. Този път не разполагаме с такъв лукс. Изгубихме критично важни дни, когато най-малко можехме да си го позволим.

Направи кратка пауза със съзнанието, че ужасената конгрегация е приковала в него вниманието си.

— Има обаче и друг път — додаде Куейч, като се приведе напред от амвона, почти заплашвайки да падне от животоподдържащата кушетка. — Но този път изисква и смелост, и вяра. Изобщо не е задължително да тръгваме по Дяволската стълба. През пукнатината Гинунгагап минава и друг маршрут. Разбира се, всички знаете какво имам предвид.