Пропастта на опрощението

Но инхибиторите все още държаха нещо: някаква дребна, бяла, подобна на звезда форма висеше безпомощно в небето. Скорпион осъзна, че това е Скейд. Машината я беше открила сред останките, беше увила част от себе си около китката й и провряла друга, по-деликатна своя част, в главата й. Разпитваше я, извличаше нервни структури от трупа й.

Може би за момент се беше почувствала отново като жива.

Черната машинария спусна нов хобот към бягащите лодки. При тази гледка стомахът на Скорпион се сви на топка: очевидно това беше инстинктивна реакция към приближаването на хищник. Опита да увеличи още скоростта. Но лодката вече се движеше максимално бързо.

Той забеляза раздвижване в другата лодка: блясъка на дуло, насочено към небето. Миг по-късно ослепителният електриковорозов изстрел на едно брайтенбахово оръжие освети сивото небе. Лъчът се устреми към надвисналата маса извънземни машини. Но вместо да мине право през нея, в последния момент се отклони и се уви около машината като пожарникарски маркуч.

Васко продължи да стреля, но лъчът се отклоняваше неизменно от всяка точка, където можеше да нанесе поражение.

Черната машинария следваше дебелия хобот. Цялата маса продължаваше да виси от небето, наподобяваща с многобройните си разклонения противен полилей.

Той проявяваше особен интерес към втората лодка.

Оръдието се задави. Скорпион чу характерното за по-малко ръчно оръжие щракане.

Но това нямаше да промени нищо.

Внезапно усети пробождаща болка в ушите. В същия момент навсякъде около него морето се изду с три-четири метра нагоре, сякаш засмукано от някакъв невъобразимо мощен апарат. Последва гръм, по-силен от всичко, което бе чувал някога. Погледна нагоре, с все така бучащи уши, и видя… нещо — намек, за частица от секундата, за кръгова липса в небето, за едва забележима разделителна линия между въздуха и нещо в него. Кръгът изчезна почти веднага и в същия момент той усети същата болка в ушите, пак усещане за засмукване.

Секунди по-късно същото нещо се случи отново.

Този път кръгът пресече основната черна маса на надвисналата инхибиторска машинария. Огромно безформено парче от нея, отсечено от останалата част, полетя към вълните. Още по-голяма част от масата просто бе изчезнала. Крайниците, прикрепени към падащото парче, се замятаха диво. Скорпион усети как то забави скоростта на падане, когато наближи водната повърхност, но това не беше достатъчно да го спре. Потопи се в морето, потъна, изплува на повърхността. Крайниците продължаваха да се мятат, шибайки водата.

Хури се приведе към него. Устните й се движеха, но гласът й беше заглушен от шума от прилива на кръв към ушите му. Той обаче разбра какво му казва: нямаше как да обърка четирите срички:

— Рьомонтоар.

Скорпион кимна. Нямаше нужда от подробности: важното беше, че се бе намесил.

— Благодаря ти, Рем — промълви той, чувайки собствения си глас сякаш изпод водата.

Сиво-зелената джъглърова материя започваше да се смесва с мятащата се маса на черната машина. Горе нашественикът беше започнал да се оттегля отвъд облачната пелена, извитите повърхности на раните му бяха все така видими. Скорпион се питаше дали другата част ще се възстанови, ще се освободи от джъглъровата маса и ще продължи да им създава неприятности, когато и тя, и джъглърите, и цялата, широка стотина метра временна полусферична вдлъбнатина в морето изчезна. Видя как полегатата водна стена около празнината като че ли замръзна на мястото си, сякаш не желаеше да си поиска обратно отнетия й обем. И после се стовари, подобна на кула мръснозелена вълна във въздуха над епицентъра, като се отправи заплашително към тях.

Скорпион стисна здраво лодката и инкубатора между краката си и извика на Хури

— Дръж се.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Арарат, 2675 година

Тази нощ в небето над Арарат се появиха странни светлини. Бяха големи и схематични, като планове на забранени съзвездия и не приличаха на нищо, виждано до този момент от заселниците.

Започнаха да се появяват в здрача, последвал залеза на слънцето, на западната част на небето. Нямаше облаци, които да скрият звездите, а луните се намираха почти толкова ниско, колкото и по време на дългото пътуване до айсберга. Самотното острие на големия кораб напомняше по-тъмен клин, врязан в пурпурния полумрак като проблясък от истинската звездна нощ над атмосферата на Арарат.