Пропастта на опрощението

Никой не знаеше точно какво причинява всъщност тези светлини. Традиционните обяснения, като например за лъчево оръжие, взаимодействащо с горната атмосфера на планетата, се оказаха извънредно необосновани. Наблюденията, направени с камери от различни точки на Арарат, дадоха възможност да се установят сравнителните разстояния между формите до части от светлинната секунда, далеч извън йоносферата на планетата. От време на време се наблюдаваше нещо по-обяснимо: блясък от конвенционална експлозия или дъжд от чужди частици от жегването на заблудил се лъч на оръжие. Понякога припламваше отработена материя от корабен двигател, диря от ракета или кодирана серия от трансфер на информация. Но през по-голямата си част войната над Арарат се водеше с неразбираеми за неговите жители средства и методи.

Едно обаче беше ясно: с всеки изминал част яркостта и сложността на светлините нарастваше. И по гребените на вълните във водата около залива се виждаха все повече тъмни сенки. Те се движеха и сливаха, променяха формата си прекалено бързо, за да бъде фиксирана от окото.

В това не се долавяше нищо целенасочено, а само впечатление за безсмислено струпване. Специалистите по контактно джъглърово плуване наблюдаваха нервно ставащото и не искаха да влязат в морето. А колкото по-интензивни ставаха светлините на небето и по-чести промените, толкова повече ускоряваха темпото си формите в него.

Местните жители на Арарат също усещаха, че имат посетители.

Хела, 2727 година

Грьолие зае мястото си в голямата зала на „Лейди Моруина”, в една от многото седалки покрай черния прозорец. Залата тънеше в полумрак, външните метални капаци бяха дръпнати върху всички останали прозорци с витражи. Няколко електрически лампи насочваха зрителите към местата им, единственият друг източник на светлина бяха свещите, премигващи в големите свещници по стените. Те хвърляха тържествени, образуващи причудливи форми светлосенки върху ставащото, правейки всяко лице благородно, независимо дали принадлежеше на най-висш сановник от Клоктауър или на най-нископоставен техник от „Двигателна сила”. Естествено, от черния прозорец не можеше да се види нищо освен слаб намек за стените наоколо.

Грьолие оглеждаше конгрегацията. Сега тук трябваше да присъства цялото население на катедралата с изключение на малкото на брой негови представители, които изпълняваха в момента служебния си дълг. Знаеше по име много от събраните пет хиляди души, повече, отколкото би предположил някой от тях. От останалите имаше само неколкостотин лица, които не познаваше поне бегло. Вълнуваше се приятно от мисълта, че присъстват толкова много хора, особено като имаше предвид кръвните нишки, които свързваха всички тях. Почти ги виждаше: богат, червен гоблен, окачен над конгрегацията, драперии и хоругви от алено и кестеняво, колкото прекрасни, толкова и сложни.

Мислите за кръвта му напомниха за Харбин Елс. Младежът, както беше обяснил на Куейч, беше мъртъв, убит при изпълнение на задължението си по разчистването. Пътищата им не се бяха пресекли повече след първоначалното интервю в кервана, въпреки че Грьолие беше буден през част от периода, в който Харбин бе работил в „Лейди Моруина”. Кръвната обработка, през която бе преминал младежът, беше дело не на самия главен лекар, а на неговите помощници. Но като всички други кръвни проби, взети в катедралата, и неговата кръвна мостра беше каталогизирана и се съхраняваше в кръвните складове на „Лейди Моруина”. Сега, когато момичето се беше появило отново в живота му, Грьолие беше направил нужното, за да изиска кръвните проби на Харбин от библиотеката и да им направи подробен анализ.

Предположенията му бяха доста невероятни, но въпреки това си заслужаваше да опита. Въпросът, на който искаше да си отговори, беше дали дарбата на момичето е вродена, или придобита? И ако беше вродена, имаше ли в нейното ДНК нещо, което я бе активирало? Знаеше, че само един от хиляда души има дарбата да разпознава и тълкува микроизражения и че още по-малко я притежават до степента, в която се проявяваше в Рашмика Елс. Това можеше да се научи, разбира се, но хора като това момиче не се нуждаеха от обучение: те просто знаеха правилата със съвършена сигурност. Имаха зрителния еквивалент на абсолютния слух. За тях беше странно, че другите не са в състояние да улавят същите сигнали. Но това не значеше, че този дар представлява някаква тайнствена, свръхчовешка способност. Тя обаче омаломощаваше общуването. На засегнатия никога не можеше да се каже утешителна лъжа. Ако беше грозен и някой опиташе да го увери, че е красив, пропастта между намерението и ефекта ставаше още по-болезнена, защото беше толкова очевидна, толкова крещящо саркастична.