Пропастта на опрощението

Всичко трябваше да се случи другояче. Във въображението си той често бе оглеждал възможните обстоятелства около смъртта на Клавейн. Ако приемеше, че ще живее достатъчно дълго, за да стане свидетел на това, винаги бе виждал погребението на Клавейн в героична окраска, тържествена, осветена от огньове церемония, наблюдавана от хиляди хора. Винаги беше предполагал, че смъртта му ще бъде лека, в сърцето на колонията, че последните му часове ще са съпроводени от любящо бдение. Или пък ще бъде резултат от някаква смела и неочаквана постъпка, от поредната му геройска проява, каквито имаше вече стотици зад гърба си, притиснал длан в някаква малка, изглеждаща невинно рана в гърдите, с лице, придобило цвета на зимно небе, задържал дъха и съзнанието си колкото да прошепне някакво послание до тези, които трябваше да продължат без него. Във въображението на Скорпион то неизменно стигаше до другите именно чрез неговата уста.

В смъртта му задължително присъстваше някакво достойнство, усещане за справедливо приключване. А погребението му беше едновременно тъжно и тържествено, нещо, за което ще се говори поколения наред.

Но действителността се беше оказала съвсем друга.

Скорпион не искаше да мисли за онова, което се намираше в чувала, или какво беше направено с него. Не искаше да мисли за принудително бавната му смърт» нито за собствената си роля в нея. Достатъчно ужасно щеше да е дори да бе само зрител на случилото се в айсберга.

Но да знае, че е участвал в това, беше все едно да знае, че са му извадили някаква незаменима част.

— Няма да предам надеждите им — каза той. — Докато беше на острова си, винаги се стараех да правя всяко нещо така, както би го направил ти. Това не означава, че съм се мислел за равен на теб. Знам, че никога няма да е така. Трудно ми е да планирам по-далеч от носа си. Винаги съм казвал, че аз съм по действията.

Очите му щипеха. Замисли се върху думите, които беше изрекъл току-що, върху горчивата ирония във всичко.

— Предполагам, че така и си беше, до самия край. Съжалявам, Невил. Ти заслужаваше нещо по-добро. Беше смел човек и винаги постъпваше както трябва, каквото и да ти струваше това.

Скорпион направи пауза, за да си поеме въздух, да се пребори с неопределеното чувство за абсурдност, което го обзе при мисълта, че разговаря с чувал. Речите не бяха силната му страна. Клавейн щеше да се справи много по-добре с тази задача, но ролите им бяха разменени. От него се искаше да направи най-доброто, на което е способен, без да го развали, както бе направил с повечето неща в живота си.

“Клавейн ще ми прости” — помисли си той.

— Сега ще те спусна долу — продължи той. — Надявам се, че това е, което искаше, приятелю. Надявам се да намериш онова, което търсеше.

Надигна чувала още малко и го бутна. Той изчезна незабавно в зеления сал, заобиколил лодката. Джъглъровите фигури ускориха активността си. Непрестанната процесия на извънземни форми стана още по-яростна и като че ли се насочи към някаква възбудена кулминация.

На небето душещият черен хобот се бе извил почти хоризонтално, движейки се опипом към айсберга. Върхът му вече не представляваше тъп чвор, а беше започнал да се отваря, разделяйки се на множество черни пръсти, които на свой ред растяха и се разцепваха, движейки се по небето.

Вече не можеше да направи нищо за това. Скорпион погледна отново към играта на джъглъровите форми и за миг дори му се стори, че сред бурята от образи зърва две човешки женски лица. Лицата си приличаха поразително, но зрелостта на едното липсваше в другото — спокойно и изморено смирение. Като че ли беше станало свидетел на прекалено много за един човешки живот неща. Лишени от очи, като статуи, те се вгледаха в него за един замръзнал в безмълвие миг, преди да се разтворят отново.

Салът около него започна да се размива. Непрекъснато променящата се стена от форми спадна и почти се сля с морето. Дори миризмата и щипенето бяха започнали да губят остротата си. Вероятно това означаваше, че е изпълнил дълга си. Но над морето черното нещо продължаваше да избутва своите разклоняващи се крайници към айсберга.

Чакаше го още работа.

Скорпион направи обратен завой с лодката. Когато стига до айсберга, другата лодка вече плуваше, хлътнала ниско поради тежестта на екипажа си. Васко, Хури, инкубаторът и двамата членове на “Оръжие на сигурността” се виждаха ясно, като възрастните хора бяха клекнали, за да се предпазят от водните пръски. Джъглърите бяха удвоили активността си, след като временно се бяха успокоили, когато океанът получи Клавейн. Сега Скорпион беше сигурен, че реакцията им е свързана по някакъв начин с протягащото се от небето нещо. То определено не се харесваше на джъглърите и те се вълнуваха като колония от малки животинки, усещащи приближаването на змия.