Пропастта на опрощението

Поставиха чувала с тялото на самия край на леда около айсберга. Васко трябваше непрекъснато да си напомня, че все още е средата на утрото: небето имаше влажен сив цвят, облаци бяха го покрили цялото — от хоризонт до хоризонт; приличаше на таван, стържещ във върха на айсберга. Няколко километра по-нататък на същия този таван се виждаше заплашително мастилено петно, като черно око. То като че ли се движеше срещу вятъра, сякаш търсеше нещо долу. На хоризонта светкавици чертаеха хромови линии на фона на мътносребристото небе. В далечината валеше дъжд, образувайки черни като сажди ленти.

Морето около айсберга се вълнуваше, образувайки потискащи сиви форми. Във всички посоки водната повърхност непрестанно се разкъсваше от пъргави, движещи се видения с петролно зелен цвят. Васко ги беше виждал и преди: те изскачаха над повърхността, оставаха за известно време във въздуха и изчезваха почти преди окото да има възможност да се фокусира. Създаваше се впечатление, че голям пасаж от неопределени неща, напомнящи китове, заобикаля айсберга. Виденията се издуваха и се въртяха между вълните и пяната. Сливаха се и се разделяха, обикаляха и се гмуркаха и беше невъзможно да се определят точно размерите и формата им. Но не бяха животни. Това бяха огромни маси от микроорганизми, действащи като едно цяло.

Васко погледна взрелия се в морето Скорпион. Никога досега не го беше виждал с такова изражение. Зачуди се дали не е страх.

— Става нещо, нали? — попита Васко.

— Трябва да го отнесем по-далеч от леда — рече Скорпион. — Лодката може да ни свърши работа за още няколко часа. Помогни ми да го сложа в нея.

— Не би трябвало да се бавим прекалено с това, сър.

— Мислиш, че продължителността би могла да промени нещо?

— От това, което казахте, сър, става ясно, че променя за Клавейн.

Занесоха чувала в по-близката лодка. На дневна светлина корпусът й изглеждаше много по-грапав, отколкото си го спомняше Васко — гладката метална повърхност беше осеяна с дупчици и издатинки на започналите да ръждясват места. Някои от тях бяха достатъчно големи, за да се пъхне в тях цял палец. Докато слагаха чувала, парченца от метала се разлетяха там, където младежът подпря коляното си в лодката.

Двамата се качиха на борда й. Уртон, която трябваше да остане край ръба на айсберга, им помогна с един начален тласък. Скорпион включи мотора. Водата закипя и лодката започна да отстъпва към морето по канала, който беше направила в леда.

— Чакайте.

Васко погледна по посока на гласа. Беше Джакотет, който тъкмо се появяваше от айсберга. Инкубаторът висеше в ръката му; очевидно беше no-тежьк, отколкото при внасянето му.

— Какво има? — провикна се Скорпион и спря машината.

— Не можете да тръгнете без нас.

— Никой не тръгва.

— Детето се нуждае от лекарска намеса. Трябва да я върнем колкото се може по-скоро.

— Точно това и ще стане. Не чу ли какво каза Васко? Насам лети самолет. Стой там и всичко ще бъде наред.

— В такова време на самолета могат да му бъдат необходими часове, а не знаем доколко е стабилен този айсберг.

Васко усети гнева на Скорпион. От него по кожата му преминаха тръпки, като от статично електричество.

— И какво предлагаш в такъв случай?

— Предлагам да тръгнем веднага, сър, с двете лодки, както дойдохме. В посока юг. Самолетът ще ни вземе с помощта на транспондер. Така хем ще спестим време, хем няма да се притесняваме да не би това нещо под нас да се срути.

— Сър, струва ми се, че той е прав — обади се младежът.

— Теб кой те е питал? — сопна му се Скорпион.

— Никой, сър, но сега вече всеки е заложил на това, нали?

— Ти не си заложил на нищо, Малинин.

— Клавейн сякаш мислеше, че съм заложил.

Очакваше прасето да го убие на място. Тази вероятност му мина през ума в същия миг, в който погледът му падна върху черното око в облаците. Сега то беше по-близко — на не повече от километър от айсберга — и се издуваше надолу, сякаш спускаше някаква издатина към морето. И младежът осъзна, че това е торнадо: точно каквото им трябваше.

Но Скорпион само изръмжа и включи отново мотора.

— С мен ли си, или не си? Ако не си, слизай от лодката и чакай на леда с другите.

— С вас съм, сър — обяви Васко. — Просто не виждам защо да не можем да направим така, както казва Джакотет. Можем да тръгнем с двете лодки и да погребем Клавейн пътьом.

— Слизай.

— Сър?

— Казах да слезеш. Това не подлежи на преговаряне.

Младежът понечи да каже нещо. И когато после си припомняше инцидента отново и отново, така и не успяваше да си изясни какво всъщност е възнамерявал да каже. Може би вече знаеше, че е пресякъл границата и каквото и да каже или направи, няма да промени този факт.