Пропастта на опрощението

Насочи вниманието си към другото струпване на машини, което се намираше вече съвсем близо до планетата. При изключително голямо увеличение видя черна маса, намираща се на няколко часа от осветената от дневната светлина част на Арарат и увиснала над някаква точка на повърхността й. И тя правеше нещо.

ДВАЙСЕТ И ТРИ

Хела, 2727 година

Куейч беше сам в стаята си на върха на кулата, в компанията единствено на специалния костюм. Чуваше само собственото си дишане и свързаните с грижите за него звуци на кушетката, на която се бе излегнал. Жалузите бяха наполовина дръпнати, стаята беше цялата в успоредни огненочервени линии.

Усещаше, съвсем слабо и само защото се беше научил да го усеща, едва доловимото клатушкане встрани и напред-назад на движещата се нататък по Пътя “Лейди Моруина”. То не само не му досаждаше, а по-скоро беше за него източник на спокойствие. В мига, в който катедралата се застопореше като скала, той щеше да разбере, че изостават от Халдора. Катедралата обаче не беше спирала повече от столетие с едно изключение, и то само за няколко часа, когато се бе повредил реактор. От тогава до сега, макар да се беше разраснала, удвоила и след това — учетворила височината си, тя продължаваше да се движи, без да спира, плъзгайки се по Пътя с такава скорост, че Халдора да се намира точно отгоре й и така гледката да се предава посредством огледалата до вечно отворените му със специалното приспособление наблюдаващи очи. Никоя друга от катедралите по Пътя не можеше да се похвали с подобен успех: намиращата се на второ място след “Лейди Моруина” катедрала “Желязната лейди”, преди петдесет и девет години беше пропуснала цяла обиколка. Срамът от това поражение — беше се наложило да изчака на място триста и двайсет дни завръщането на другите катедрали — все още висеше над нея, макар да бяха минали шест десетилетия. Всички останали катедрали, включително “Лейди Моруина”, имаха витраж в памет на това унижение.

Кушетката го пренесе до западния прозорец, като се наклони леко на една страна, за да му осигури по-добра видимост. Огледалата го следваха и се въртяха, за да запазят съответния ъгъл, от който отразяваха Халдора. Независимо накъде насочваше кушетката си, Халдора беше обектът, чийто образ се отразяваше в огледалата. Куейч го виждаше след многобройни отражения на светлината под съответните ъгли, увеличена и намалена от ахроматични лещи, отразена в изпъкнали и вдлъбнати огледала, но достигащото до него беше самата светлина, а не някакъв образ втора или трета ръка върху екран. И той се променяше ежечасно. Първо, осветлението на Халдора се променяше през четирийсет и осемчасовия цикъл на обиколката на Хела: от напълно осветено лице през полумесец до измъчвана от бури нощна страна. Но дори докато траеше една фаза, детайлите около светлосенките при две съседни преминавания никога не бяха еднакви. За Куейч бе достатъчно просто да не допуска усещането, че образът е запечатан в мозъка му.

Това, разбира се, не беше всичко, което виждаше. Халдора бе заобиколена от пръстен, чийто цвят варираше от черно до сребристосиво, а намиращото се отвъд пръстена не беше особено ясно. Куейч можеше да погледне встрани, така че Халдора да премине в областта на периферното му зрение, тъй като огледалата фокусираха образа в очите му, а не само в зениците. Но не го правеше много често от страх да не би планетата да изчезне точно в мига, в който не я гледаше с цялото си внимание.

Куейч се беше научил как да се възползва максимално от периферното си зрение. Изумителна беше способността на мозъка да запълва празнотите и да предлага детайли, които очите му не бяха в състояние да уловят с необходимата яснота. Неведнъж Куейч беше оставал поразен от факта, че ако осъзнаят колко синтетичен е всъщност светът им — каква голяма част от него беше сглобена не от директното възприемане, а посредством интерполация, памет, почиващи върху знанията догадки, — хората просто биха си загубили ума малко по малко.

Взря се в Пътя. Далече на изток, натам, накъдето се движеше “Лейди Моруина”, нещо проблясваше. Беше северната граница на планината Гулвейг, най-голямата планинска верига в Южното полукълбо на Хела. Тя беше последната по-голяма геоложка структура, която трябваше да прекосят, преди да стигнат до относително лесната за преминаване равнина Джарнсакса и последващата къса отсечка към Дяволската стълба. Пътят пресичаше северните склонове на планинската верига Гулвейг, минавайки през поредица от стръмни каньони. Точно за там бяха съобщили, че са паднали ледове. При това доста много, достигайки дълбочина неколкостотин метра, така че блокираха напълно пътя. По-рано днес Куейч беше разпитал лично Уайът Бенджамин, водача на ремонтния екип на Неизменния път, който беше изгубил единия си крак при някакъв отдавнашен, неуточнен инцидент.