Пропастта на опрощението

Изчака миг, за да им даде възможност да си дадат сметка на каква точност е способно оръжието — и за засвидетелстваното от негова страна благоволение, преди да се свърже отново с тях. “Следващия път ще изкарам от строя животоподдържащата ви система. Разбрахте ли посланието?”

Корветата се поколеба. Секундите се точеха, времето беше достатъчно последователите на Скейд да премислят хиляди възможни сценарии за реагиране, да си поиграят с тях така, както децата си играят с кубчета, строейки огромни нестабилни постройки от събития и контрасъбития. Почти със сигурност не бяха очаквали от него да насочи оръжието срещу тях. Нито пък че има чак такъв контрол над ефекта от него. Но дори да се бяха досетили за това и да не бяха изключили възможността за атака, несъмнено бяха предположили, че ще стреля по сърцевината на двигателя им и така ще свали кораба за миг на ослепителна светлина.

Той обаче се беше задоволил само с предупреждение. Рьомонтоар смяташе, че сега не е моментът да си създава още врагове.

Не последва нова трансмисия. Той наблюдаваше като омагьосан как криоаритметичните двигатели изравняват температурните разлики около двете външни рани, правейки всичко възможно да прикрият пораженията. После корветата се извъртя рязко, пришпори двигателя си и изчезна.

Рьомонтоар си позволи да изпита миг на удовлетворение и отпускане, макар и не особено щастлив от това. Беше се справил добре с тази ситуация. Корабът му все още беше в движение въпреки претърпените поражения. И сега вече не трябваше да се тревожи за нищо друго, освен за наближаващия облак инхибиторски машини. Които щяха да пристигнат след три минути.

Две хиляди километра, после — хиляда, после — петстотин. Колкото повече наближаваха, толкова по-трудно ставаше за сензорите му да регистрират струпването на инхибиторски машини като нещо цяло и те даваха изключително противоречиви данни за разстояние, мащаб и геометрично разположение. Най-доброто, което можеше да направи, беше да съсредоточи усилията си върху по-големите струпвания, да подобри камуфлажа на корпуса си, за да постигне по-пълно сливане с космическия фон. Настрои вектора на ускорението, като изгуби част от скоростта, но пък насочи лъчите с отработените материали по-далеч от непрекъснато променящите се концентрации от неприятелски машини. Отработените материали бяха невидими, присъствието им не можеше да бъде установено по нито един от достъпните за Рьомонтоар методи. Надяваше се същото да важи и за извънземните.

Струпванията се реорганизираха, приближаваха се неотклонно. Все още бяха прекалено далеч и прекалено неопределено пръснати, за да представляват ефективна мишена за хипометричното оръжие. Освен това предпочиташе да не го използва срещу тях освен в краен случай. Винаги съществуваше опасността, че ако им го покаже определен брой пъти, ще им достави достатъчно информация, за да реагират по някакъв начин. Това вече се беше случвало с други оръжия: неведнъж инхибиторите бяха изобретявали ефикасна защита срещу човешките технологии, включително и срещу някои от вече завещаните от Ора. Възможно беше извънземните машини изобщо да не ги създаваха, а просто да извличаха контрамерки от някаква древна, разбъркана расова памет. Тази догадка тревожеше Рьомонтоар повече от предположението, че биха могли да разработят свои адаптации и начини за реагиране с помощта на рационалното мислене. Винаги съществуваше надеждата даден вид разум да бъде победен от прилагането на друг вид или въпросният разум — себелюбив, податлив на съмнения — дори сам да породи собственото си падение. Но какво щеше да стане, ако в инхибиторските действия нямаше никакъв разум, а само процес на извличане от архивите, някаква лишена от какъвто и да било ум бюрокрация на системното унищожаване? Галактиката беше много стара и бе станала свидетел на не една умна идея. Повече от вероятно беше инхибиторите вече да разполагат с древна информация за новите човешки оръжия и технологии. Ако все още не бяха разработили ефикасни ответни реакции, единствената причина беше бавното действие на системата за изтегляне, тъй като архивът беше доста разхвърлян. Това означаваше, че хората не можеха да направят нищо в дългосрочна перспектива. Нямаше как да победят инхибиторите, освен в съвсем локален мащаб. И не можеше и дума да става за галактични мащаби, за нещо повече от шепа слънчеви системи.

Посредством майка си обаче Ора им беше казала, че краят не е дошъл, още не. Според нея имаше начин да купят време, ако не и явна победа над инхибиторите

Петна, фрагменти — това бе всичко, което успяваха да хванат от обърканите послания на Ора. Но от шума бяха доловили намеци за сигнал. От време навреме се бяха появявали поредици от думи.

“Хела. Куейч. Сенки.”