Пропастта на опрощението

Ускорението нарастваше, лишено от инерционна защита, въпреки че контролът върху инерцията беше в по-голямата си част достъпен за конджоинърите вече повече от половин век. Сега това не можеше да бъде допуснато. Другата технология, която носеше корабът — блестящата, сякаш обшита със сърма машинария на хипометричното оръжие, — имаше висока степен на непоносимост към промените в околните условия. Използването на хипометрично оръжие беше достатъчно трудна задача дори в приблизително изравнено, непроменено пространство-време. Но подложено на влиянието на инерционната технология, то ставаше злокобно непредсказуемо, истинско зло духче. На Рьомонтоар му се искаше да приложи още по-голямо ускорение, но вече съществуваше съвсем реална опасност миниатюрните компоненти на оръжието да се разместят.

Самото оръжие не изглеждаше никак особено. Намираше се в кожух с формата на пура и приличаше на удължение на опората, за която беше закрепен двигателят, а по него не можеха да бъдат различени нито дуло, нито отвор за отработените газове, нито какъвто и да било детайл по повърхността. Единственото ограничение беше да се държи възможно най-далеч от човека в кораба. Рьомонтоар смяташе, че именно заради заплашителния му блясък се чувства по-сигурно, когато от странното оръжие го делеше опасният, миниатюрен вариант на конджоинърски двигател.

Провери как напредва инхибиторският облак и не усети нито облекчение, нито разочарование от факта, че се намира точно там, където бе предвидил, че ще бъде. Нещо обаче се беше променило: потеглянето му от “Зодиакална светлина” беше привлякло вниманието на другите главни действащи лица. Един от бившите съюзници на Скейд се движеше по пресечна с кораба му траектория с по-голямо ускорение от това, което бе в състояние да поддържа. Другият конджоинърски кораб щеше да го пресрещне след петнайсетина минути. А пет-шест минути по-късно щеше да го настигне втори рояк.

Рьомонтоар си позволи да изпита миг на безпокойство, колкото да отдели известно количество адреналин в кръвта си. После блокира безпокойството така, както човек затръшва вратата пред появилата се на прага му шумна, развеселена тълпа.

С разума си знаеше, че логичното щеше да бъде да остане на “Зодиакална светлина”, където координацията и прозренията му бяха най-ценни. Можеше да програмира своя симулация в бета ниво, която да отлети с този кораб, или да помоли някой доброволец да направи това. Кандидатите щяха да бъдат десетки и някои от тях щяха да бъдат екипирани с конджоинърски импланти. Но той беше настоял да замине лично. Не само защото беше посветил повече време от когото и да било на изучаване на хипометричното оръжие. Тласкаше го чувството на дълг: това бе нещо, което той трябваше да направи.

Знаеше добре, че е заради Ана Хури. Беше допуснал грешка, като й позволи да отлети сама до планетата. От военна гледна точка това бе най-правилната постъпка: нямаше смисъл да хаби и без това така оскъдните си ресурси, когато беше почти сигурно, че Ора е мъртва. Нещо повече, когато всичко показваше, че вече бяха извлекли от нея цялата полза, която можеха. Освен това нищо много по-голямо от космическа капсула нямаше шанс да стигне до повърхността, докато блокадата на инхибиторите беше така силна.

Клавейн обаче нямаше да погледне на нещата по този начин. В девет от всеки десет случая той базираше решенията си на стриктното прилагане на военната логика. Иначе нямаше да преживее петстотин години. Но в един от десет случая пренебрегваше напълно правилата и постъпките му можеха да се обяснят единствено от чисто човешка перспектива.

На Рьомонтоар му се струваше, че този ще е един от въпросните случаи. Нямаше значение, че най-вероятно Скейд и Ора бяха мъртви: Клавейн щеше да слезе с Хури, дори ако беше почти сигурно, че опитът им ще завърши със собствената им смърт.

През годините Рьомонтоар многократно бе изследвал живота на Клавейн, критичните точки в него, опитвайки да разбере дали тези необясними постъпки бяха помагали на стария му приятел, или го бяха възпрепятствали. Отново подложи на преглед решенията му, докато чакаше конджоинърския кораб. И както винаги не стигна до задоволителен отговор. Но направи извода, че е настъпило времето по-скоро да спазва правилата на Клавейн, отколкото да живее в съответствие със строгия тактически анализ, характерен за играта.

В главата му звънна часовник. Петнайсетте му минути бяха изтекли.

Нямаше смисъл да мисли за приближаващия конджоинърски кораб, преди да е пристигнал: бързият преглед на възможностите, с които разполагаше, бе показал, че няма да спечели нищо, ако се отклони от сегашния си курс.

Другият кораб преминаваше през концентричните сензорни граници като риба, пореща ясно очертаните морски течения. За вътрешното му зрение това бе нещо напълно осезаемо, а не неясен намек от сензорната информация.