Пропастта на опрощението

Той се изправи на крака. Гърлото го болеше, умът му беше ясен и чист като херметическа камера, от която въздухът е изтеглен.

— Помогни ми за инкубатора — рече той.

ДВАЙСЕТ И ДВЕ

пе Еридани 40, 2675 година

Битката се водеше в непосредственото въздушно пространство около планетата на патърн джъглърите. Близо до сърцето на схватката и до геометричния център на големия си кораб, “Зодиакална светлина”, Рьомонтоар седеше в поза на съвършено дзен спокойствие. Изражението му издаваше само слаб интерес към изхода от ставащото. Очите му бяха затворени; дланите му бяха скромно поставени в скута. Имаше отегчен и леко разсеян вид на човек, който ще задреме всеки момент в чакалнята.

Рьомонтоар не беше нито отегчен, нито имаше вероятност да задреме. Изобщо досадата беше състояние на съзнанието, което почти не помнеше, също като гнева, омразата или жаждата за майчиното мляко. Беше преживял множество състояния на ума, откакто беше тръгнал от Марс преди почти петстотин години, в това число и такива, които можеха да бъдат изразени само чрез блудкавите, ограничени модалности на някой от основните човешки езици. Скуката определено не беше сред тях. Той и не очакваше тя да играе съществена роля в умствените му дела и в бъдеще, определено не и докато вълците бяха навсякъде около тях. Заспиването също беше твърде малко вероятно.

От време на време някоя негова част — клепачите или дори цялата му глава — потрепваше едва забележимо, издавайки нещичко от пълната липса на скука, която изпитваше всъщност. Тактическа информация се носеше неспирно из ума му с ледената яснота на планински поток. Съзнанието му всъщност работеше на опасно високи обороти, с които доста остарялата му конджоинърска ментална структура едва успяваше да се справи. Скейд щеше да му се присмее сега, докато той опитваше с всички сили да преработва мислите си със скорост, която за нея изобщо не заслужаваше да се споменава. Тя можеше да мисли толкова бързо и същевременно да разделя съзнанието си на пет-шест успоредни потока. И беше в състояние да го прави, като се движи, докато Рьомонтоар беше принуден да стои неподвижно в нещо като транс, за да не натоварва допълнително и без това предостатъчно натоварените си тяло и ум. Те наистина бяха създания от различни столетия.

Но макар да бе присъствала доста в мислите му напоследък, точно сега Скейд не беше сред най-належащите му тревоги. Смяташе, че тя най-вероятно вече е мъртва. Подозренията му бяха достатъчно силни дори преди да разреши на Хури да слезе в атмосферата на планетата по следите на корветата й. Не искаше обаче да се спира прекалено много върху тези подозрения, защото смъртта на Скейд би означавала, че Ора също е мъртва.

Нещо се промени: щракване и раздвижване в големия тъмен военен планетарий, в който се носеше. Часове наред противниковите сили — хората, конджоинърите на Скейд, инхибиторите — се бяха носили около планетата, образували точно определена форма, сякаш най-сетне се бяха наместили в някаква математическа конфигурация на максимална стабилност. Другите конджоинъри бяха усмирени: в продължение на седмици бяха печелили предимство над не особено стабилния съюз на Рьомонтоар от хора, прасета и бежанци от Ризургам. Бяха откраднали Ора и чрез нея бяха научили много от тайните, позволили на Рьомонтоар и неговите съюзници да надхитрят силите на инхибиторите край Делта Павонис. След това Рьомонтоар им даде дори още повече в замяна на Хури. Но след заминаването на Скейд другите конджоинъри се чувстваха дезориентирани и объркани в много по-голяма степен, ако подобно нещо се беше случило с група представители от поколението на Рьомонтоар. Скейд беше прекалено силна, прекалено добра в манипулирането. По време на войната срещу демаршистите (която сега изглеждаше на Рьомонтоар като невинно детско забавление) безкомпромисно демократичната структура на конджоинърската политика бе започнала постепенно да се разцепва и това бе довело до възникването на различни слоеве на сигурност: Затвореният съвет, Вътрешното светилище, дори — може би — Нощният съвет, за който се носеха слухове. Скейд беше логичният краен продукт на този процес на насичане на части: изключително умела, изключително находчива, изключително начетена, изключително веща в манипулирането на другите. Подложени на натиска на войната срещу демаршистите, неговите хора несъзнателно си бяха създали тиранин.

А Скейд се бе оказала наистина невероятно добър тиранин. Тя искаше само най-доброто за своите хора, дори това да означаваше унищожаване на останалата част от човечеството. Нейната целенасоченост, готовността й да се издигне над ограниченията на плътта и ума бяха вдъхновявали дори Рьомонтоар. За малко не беше избрал да се бие на нейната страна вместо заедно с Клавейн. Нищо чудно, че конджоинърите около нея бяха забравили как да мислят самостоятелно. Когато Скейд беше наблизо, такава нужда просто нямаше.

Сега обаче Скейд бе изчезнала и армията й от бързи, блестящи марионетки не знаеше какво да предприеме оттук нататък.