Пропастта на опрощението

През последните десет часа силите на Рьомонтоар бяха засекли двайсет и осем хиляди отделни покани за преговори от останалите конджоинърски елементи, преминали през възникващите за кратко прозорци в сферата на претоварените комуникации по протежението на цялата арена на бойните действия. След всички предателства, след крехките съюзничества и отровени от злоба вражди, те все още смятаха, че могат да преговарят с него. Но вероятно имаше още нещо: тревожеше ги нещо, което той все още не бе идентифицирал. Не беше изключено това да е маневра, предназначена да привлече вниманието му и да го насърчи да говори с тях, но не беше сигурен дали е така.

Бе решил да ги накара да почакат още малко, поне докато получи конкретна информация от повърхността на планетата.

Но сега нещо се беше променило. Беше доловил промяната в разположението на военните сили преди една петнайсета от секундата. След това не се беше случило нищо повече, което да го накара да се усъмни в реалността му.

Инхибиторите се бяха раздвижили. Купчина машини на вълците — те се движеха само на групички, масово, на рояци, вместо на подредени ескадрони или други части — се беше отделила от досегашната си позиция. Между 95 и 99 % от вълчите активи около пе Еридани 40, сметнати като маса или обем (трудно можеше да се разбере точно колко вълчи машини ги следваха от Делта Павонис), си бяха останали по местата, но според информацията от сензорите, на които не можеше да се вярва винаги, въпросният малък облак, състоящ се от между 1 и 5 % от всички сили, се беше отправил към планетата.

Той увеличаваше скоростта си постепенно и плавно. Инхибиторските машини се движеха без намек от нютоновска реакция. Направените наскоро модификации на конджоинърските двигатели бяха довели до нещо, наподобяващо същия ефект, и изхвърлените във вид на отработени газове частици се разлагаха бързо в неподдаващо се на наблюдение квантово състояние. Но вълците използваха различен принцип. Дори отблизо не се забелязваше и намек за тласкаща среда. Най-доброто му предположение — и то не беше нищо повече освен предположение — бе, че инхибиторските двигатели използваха форма на квантовия ефект на Казимир, възползвайки се от небалансираното налягане във вакуум на две успоредни плочи, за да се движат в пространство-времето. Фактът, че машините ускоряваха няколко милиарда пъти по-бързо, отколкото го позволяваше теорията, се смяташе за незначително по-малко смущаващ от пълната липса на теория.

Проигра симулация, за да предвиди пътя на рояка. Той можеше да се разпадне на по-дребни елементи или да се комбинира с друго струпване, но ако продължеше да се движи по същата траектория, щеше да се докосне до непосредственото въздушно пространство на планетата.

Този факт го смути. Досега извънземните машини бяха избягвали да се доближават толкова. Все едно дълбоко в контролните им схеми беше гравирана основополагащата заповед да избягват ненужния контакт със световете на патърн джъглърите.

Но хората бяха пренесли битката към просмуканата от вода планета. Докъде се простираше въпросната забрана? Може би видимото гмуркане на корветата на Скейд беше причинило объркване в някой превключвател и поражението вече бе станало. Може би инхибиторската машина вече беше навлязла в биосферата. И в такъв случай дори тази джъглърова планета може би нямаше да бъде още дълго в безопасност.

Роякът се движеше вече почти една секунда от гледна точка на Рьомонтоар. Като имаше предвид обичайния им режим на ускорение, щеше да стигне въздушното пространство на планетата за по-малко от четирийсет минути. В сегашното му състояние на съзнание това изглеждаше цяла вечност.

Корабът с форма на тризъбец потегли от паркинговата зона на “Зодиакална светлина”. Рьомонтоар почти веднага усети спиналната компресия, когато главният двигател се включи, твърда и непрощаваща, като падане върху цимент. Корпусът скърцаше и протестираше, докато ускорението бързо нарастваше. Беше микроминиатюрен конджоинърски двигател, направен с часовникарска точност, всеки компонент, натъпкан в малкото пространство до границата на невротизирането. И това несъмнено щеше да изнерви Рьомонтоар, ако си беше позволил да се чувства нервен.

Той беше единственото живо същество на борда на наскоро създадения кораб. И дори като че ли дължеше присъствието си тук на някаква възникнала в последния момент мисъл, затова му беше отделено това миниатюрно местенце с форма на око в дългата, въгленовочерна игла на корпуса. Нямаше прозорци, само минимум сензорни отвори, но чрез имплантите си той възприемаше малкия кораб просто като стъклено удължение на личното си пространство. Отвъд твърдите граници на кораба имаше не толкова осезаема сфера от сензорно покритие: пасивни и активни контакти, гъделичкащи онази част от главния му мозък, която беше свързана със сетивното познание за образа на собственото му тяло.