Пропастта на опрощението

Чертите на лицето му се отпуснаха, ефектът беше като от промяната на светлината в някакъв пейзаж. Скорпион разбра. След като възнамеряваше да го измъчва, Скейд не искаше да проваля грижливо оркестрираните си усилия със странични източници на болка. Особено ако не бяха част от плана й.

Тя придвижи скритите си в ръкавиците длани надолу. До този момент на бронята й не се виждаше никакъв разрез, но сега извитата бяла плоча, покриваща корема й, се отдели от останалата част на костюма. Скейд я остави встрани, после отпусна отново ръце от двете страни на тялото си. Там, където беше отворена бронята, под тънкия вътрешен слой на предпазния костюм се движеше издатина от мека човешка плът.

— Готови сме — обяви тя.

Джакотет се приближи до нея и коленичи, като подпря едното си коляно върху ледената купчина, покриваща долната половина на тялото й. Постави встрани черната кутия с белите хирургически инструменти.

— Прасе — каза тя, — вземи един скалпел от долното отделение. Засега е достатъчен.

Скорпион направи несполучлив опит да измъкне с непохватното си копито плътно прилепналия към определеното му място инструмент. Хури се пресегна и го извади вместо него. Постави го деликатно в дланта му.

— За последен път — произнесе Скорпион, — не ме карай да го направя.

Клавейн седеше до него, кръстосал крака.

— Всичко е наред, Скорп. Просто прави каквото ти казва тя. Знам няколко номера, които не са й известни. Няма да успее да блокира всичките ми команди, дори да си мисли, че го може.

— Говори му така, ако смяташ, че това ще улесни задачата му — обади се Скейд.

— Той никога не ме е лъгал — заяви Скорпион. — Не мисля, че ще започне да го прави сега.

Белият инструмент лежеше в дланта му, абсурдно лек, невинен малък хирургически инструмент. Сам по себе си не съдържаше никакво зло, но в този момент на прасето му се струваше, че в него е фокусирана цялата зачатъчна злина във вселената, безупречната му белота беше част от същото усещане за нещо злокобно. Титанични възможности се колебаеха и уравновесяваха в дланта му. Не можеше да го държи така, както го бяха замислили неговите създатели. Но въпреки това беше в състояние да причини достатъчно вреда с него. Предполагаше, че за Клавейн нямаше да има особено значение доколко изкусно ще бъде извършена работата. Допускането на някоя неточност можеше дори да му помогне, притъпявайки загрятата до бяло острота на болката, която бе замислила за него Скейд.

— Как искаш да седна? — попита Клавейн.

— Легни — отговори Скейд. — По гръб. С ръце до тялото.

Старецът направи каквото му беше казано.

— Нещо друго?

— Зависи от теб. Ако имаш да казваш нещо, сега е моментът. След малко това може да ти се стори доста трудно.

— Само едно нещо — рече Клавейн.

Скорпион се приближи. Почти беше настъпил моментът да се заеме с ужасяващата задача.

— Какво е то, Невил?

— Щом свърши, не губете нито миг. Отнесете Ора на сигурно място. Това наистина е единственото, което ме интересува. — Направи пауза, облиза устни. Наболата около тях брада блестеше с красивите бели кристалчета на скрежа. — Но ако има време и не ви затруднявам, бих помолил да ме погребете в морето.

— Къде? — попита прасето.

— Тук — отвърна Клавейн. — Колкото може по-скоро. Без церемонии. Морето ще свърши останалото.

Нищо не показа, че Скейд го е чула или че казаното от него я интересува.

— Да започваме — обърна се тя към Джакотет. — Прави точно каквото ти казвам. О, и, Хури?

— Да?

— Наистина не е нужно да наблюдаваш това.

— Тя ми е дъщеря — отговори Ана. — Ще стоя тук, докато си я върна.

После се обърна към Клавейн и Скорпион и усети как помежду им премина голяма вълна. Може би не беше само плод на въображението и. Може би наистина си бяха казали нещо, все пак сега и двамата бяха конджоинъри.

— Всичко е наред — произнесе на глас Клавейн.

Хури коленичи и го целуна по челото.

— Исках само да ти кажа “благодаря” — промълви тя.

Зад нея пръстите на Скейд се задвижиха отново по холографската клавиатура.

Край айсберга, на ръба на ослепителната му белота, Уртон гледаше Васко така, както един учител би гледал опитващо да се измъкне от изпълнението на задълженията си дете.

— Доста време ти отне — рече тя.

Младежът падна на колене и повърна. Стана ей така изведнъж, без предупреждение. В резултат той се почувства разбит, изпразнен.

Уртон коленичи на леда до него.

— Какво има? Какво става? — заговори напрегнато тя.

Но той не можеше да говори. Избърса с лакът остатъка от повърнатото по брадичката си. Очите му щипеха. Чувстваше се едновременно засрамен и освободен от своята реакция, сякаш в това ужасно признание на емоционална слабост бе открил неочаквана сила. В този момент на изпразване, в който му се стори, че самата му същина излезе навън, Васко осъзна, че е направил стъпка към света на възрастните, който Уртон и Джакотет смятаха само за свой.

Небето над тях имаше пурпурно-виолетов цвят. Морето беше размътено, сиви видения се плъзгаха между вълните.

— Отговори ми, Васко — каза Уртон.