Пропастта на опрощението

— Чакай — намеси се Скорпион. Звученето на думите му му се стори неестествено, докато ги изговаряше. — Ако ти дадем Клавейн… и ти го убиеш… какво ще ти попречи да не изпълниш твоята част от сделката?

— Със сигурност е помислила за това — рече Клавейн.

— Разбира се, че съм помислила — отговори Скейд. — Както и за противоположния сценарий: какво ще попречи на вас да отведете Клавейн, ако ви дам първо Ора. Очевидно взаимното ни доверие едни към други не е достатъчна гаранция. Затова измислих решение, което според мен ще удовлетвори и двете страни.

— Кажи им го — настоя Клавейн.

Скейд посочи към Джакотет.

— Ти, човека от сигурността, ще направиш цезаровото сечение. — После премести вниманието си към Скорпион. — Ти, прасето, ще изпълниш екзекуцията на Клавейн. Аз ще ръководя и двете процедури, стъпка по стъпка. Те ще се извършват успоредно. Едната трябва да продължи точно толкова колкото и другата.

— Не — възкликна ужасено Скорпион, неспособен да повярва на ушите си.

— Посланието не стига до целта си, така ли? — попита Скейд. — Да я убия ли сега и да приключа с въпроса?

— Не — отговори Клавейн. И се обърна към приятеля си. — Скорп, трябва да го направиш. Знам, че имаш силата да го направиш. Вече си ми го доказвал хиляди пъти. Направи го, приятелю, и да приключваме с това.

— Не мога.

— Това е най-трудното, което някой някога е искал от теб, знам. Но въпреки това те моля.

Скорпион не беше способен на нищо друго, освен да повтори отново:

— Не мога.

— Трябва.

— Не — прозвуча друг глас. — Не е нужно да го прави той. Ще го направя аз.

Всички, включително Скейд, се обърнаха по посока на гласа. Там, очертана в отвора на разрушената корабна преграда, се виждаше фигурата на Васко Малинин. Държеше в ръката си пистолет и имаше също толкова замръзнал и объркан вид като останалите.

— Аз ще го направя — повтори той.

Очевидно беше стоял там известно време, незабелязан от другите.

— Имаше заповед да стоиш отвън — каза Скорпион.

— Блъд издаде контразаповед.

— Блъд ли? — повтори прасето.

— С Уртон чухме изстрели. Сякаш идваха оттук. Свързах се с Блъд и той ми разреши да дойда да проверя какво става.

— И да оставиш Уртон сама навън?

— Не за дълго, сър. Блъд изпраща совалка. Ще бъде тук след по-малко от час.

— Не трябваше да става така — рече Скорпион.

— Извинете, сър, но Блъд от самото начало смяташе, че стигне ли се веднъж до стрелба, значи е време да се нарушат правилата.

— Не можем да оспорваме това — обади се Клавейн.

Скорпион кимна, все така смазан от ужасното бреме на онова, което му предстоеше. Не можеше да остави Васко да го направи, колкото и да му се искаше да се измъкне точно от тази отговорност.

— Нещо друго за докладване? — попита той.

— Морето е странно, сър. По-зелено е и навсякъде около айсберга, докъдето поглед стига, се е събрала огромна биомаса.

— Джьглърова активност — отсъди Клавейн. — Блъд вече ни каза, че се засилвала.

— Това не е всичко, сър. Още доклади за разни неща в небето. Дори хора с невъоръжено око са забелязали това-онова.

— Битката се приближава — отсъди Клавейн. — Е, Скейд, не мисля, че някой от нас иска да отлага още нещата, нали?

— Никога не са изричани по-мъдри думи — съгласи се тя.

— Обясни ни как искаш да бъде направено. Предполагам, че първо ще трябва да свалим тази броня от теб?

— С това ще се оправя аз — отвърна тя. — Междувременно провери дали инкубаторът е готов.

Скорпион направи рязък жест към Васко.

— Върни се в лодката. Информирай Блъд, че водим деликатни преговори, после се върни с инкубатора.

— Ще го направя, сър. Но наистина знам колко трудно е за вас да… — Младежът не можа да довърши изречението си. — Искам да кажа, че съм готов да го направя аз.

— Знам — отвърна Скорпион, — но аз съм му приятел. Знам само, че не бих искал някой друг да натовари с това съвестта си.

— Нищо няма да тежи на съвестта ти, Скорп — обади се Клавейн.

“Да — помисли си Скорпион. — Нищо няма да ми тежи на съвестта.

Нищо освен факта, че съм мъчил най-добрия си приятел… единствения си истински приятел сред хората, докато умре, бавно, в замяна на живота на едно дете, което нито познавам, нито ме интересува.” Какво променяше фактът, че няма избор по въпроса? Какво от това, че всъщност изпълняваше само онова, което искаше от него Клавейн? Нито задачата му ставаше по-лесна, нито щеше да му бъде по-лесно да живее оттук нататък с мисълта, че го е направил. Защото знаеше, че това, което щеше да се случи през следващия половин час — не смяташе, че процедурата може да продължи много по-дълго, — със сигурност щеше да се запечата в паметта му така дълбоко и неизтриваемо, както белега върху рамото, направен от самия него, за да заличи намиращата се там смарагдовозелена татуировка, която го дамгосваше като човешка собственост.

Може би всичко щеше да свърши по-бързо. И може би Клавейн в действителност щеше да страда съвсем малко. Нали беше успял да блокира почти цялата болка, когато си загуби ръката. Предполагаше, че е способен да издигне по-устойчива поредица от нервни барикади, анулиращи агонията, която искаше да му причини Скейд.

Но тя беше наясно с този факт.