Пропастта на опрощението

— Може и така да е, но дори тогава си помислих, че става въпрос за нещо повече. Смятам, че тя разбираше дали агентът лъже само като го погледне. Има хора с такава способност. Раждат се с нея. Не повече от един на хиляда и вероятно много по-малко я притежават в степента, в която я притежаваше онова момиченце.

— Четене на мисли?

— Не. Просто ясно осъзнаване на вече наличната подсъзнателна информация. Лицеизразът, предимно. Мускулите на лицето могат да правят четирийсет и три отделни движения и получените комбинации са десетки хиляди.

“Грьолие си е направил домашното” — помисли си Куейч. Това малко отклонение в разговора им несъмнено беше планирано от самото начало.

— Много от тези изражения са неволни — продължи главният лекар. — Освен ако не е трениран изключително добре, човек просто не е в състояние да лъже, без да се издаде с изражението си. В повечето случаи, разбира се, това не е от значение. Хорската маса просто е сляпа за тези микроизражения. Представи си обаче, че ти ги долавяш. И че притежаваш не само способността да разчиташ лицата на околните, без те дори да подозират, но и самоконтрола да блокираш собствените си неволни сигнали.

— Ммм. — Куейч предугаждаше накъде бие. — Тя не би била от особена полза, когато си срещу някой като Хекел, но ако става дума за стопроцентов човек, с когото преговаряш… или нещо с лице… положението наистина се променя. Мислиш, че можеш да ме научиш на това ли?

— Мога да направя нещо по-добро. Мога да доведа момичето. То само ще те научи.

За момент Куейч се взря в увисналия образ на Халдора, хипнотизиран от гърчещата се нишка на светкавица в областта на южния полюс.

— Ще трябва първо да го доведеш — рече той. — Не е лесно, ако не можеш да го излъжеш по никакъв начин.

— Не е толкова трудно, колкото мислиш. Момичето е като антиматерия: номерът е просто да действаш с нужните инструменти. Споменах, че нещо пробуди спомените ми преди няколко дни. Тази работа свърши името на момичето. Рашмика Елс. Споменаха го в един информационен бюлетин от Вигридските полупустинни земи. Имаше и снимка. Сега Рашмика е с осем-девет години по-голяма, откакто я видях за първи път, но съм сигурен, че е тя. Не бих забравил толкова бързо тези очи. Та тя изчезнала. В регионалната полиция цари тревога.

— В такъв случай няма да ни бъде от полза.

Грьолие се усмихна.

— Освен ако не я открия. Тя е в един от керваните, тръгнал към Пътя.

— Срещна ли се с нея?

— Не съвсем. Посетих кервана, но не се открих пред мис Елс. Не исках да я уплаша, не и когато може да ни бъде толкова полезна. Твърдо е решила да разбере какво се е случило с брат й, но дори тя би била нащрек, когато се приближава до Пътя.

— Хмм. — Красивото стечение на обстоятелствата накара Куейч да се усмихне за момент. — И какво точно се е случило с брат й?

— Умрял е при разчистващите работи — отговори главният лекар. — Смазан под “Лейди Моруина”.

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

Арарат, 2675 година

Скейд лежеше, полуобвита в лед и замръзналата черна пяна на инхибиторската машинария. Беше все още жива. Това поне разбраха, след като се мушнаха през тесния, накъдрен отвор в смазаната корабна стена. От контролната кушетка, на която я откриха, главата й се помръдна леко към тях, а на невъзмутимото й лице се изписа сянка на интерес. Скритите й под бялата ръкавица пръсти потрепнаха над портативната холографска клавиатура в скута й, образуваха нещо като бяла мъгла, докато се носеха по нея в ритъма на топовните залпове на музиката.

Щом ръката й се отдели от клавиатурата, настъпи тишина.

— Започвах да се чудя защо се бавите толкова.

— Дойдох за детето си, кучко — обяви Хури.

Скейд не показа, че я е чула.

— Какво се случи, Клавейн?

— Дребна злополука.

— Вълците са си присвоили ръката ти. Колко неприятно.

Клавейн й показа ножа.

— Направих каквото трябваше. Позна ли го, Скейд? Днес не е първият път, когато ми спаси живота. С него разрязах мембраната около кометата, когато с теб имахме известни несъгласия във връзка с бъдещата политика на Майка Нест. Помниш, нали?

— Доста вода изтече, откакто видях за последен път този нож. Тогава бях все още със старото си тяло.

— Съжалявам за случилото се, но направих само това, което трябваше. Ако се наложи, днес пак бих постъпил по същия начин.

— Не се съмнявам и за миг, Клавейн. Каквото и да казват, ти винаги си бил човек с убеждения.

— Дойдох за детето — обяви той.

Тя кимна почти незабележимо към Хури.

— Досетих се.

— Ще ми я дадеш ли, или държиш да се стигне до досадно, неприятно развитие на нещата?

— Ти кой начин би предпочел, Клавейн?

— Чуй ме, Скейд. Всичко е приключено. Случилото се между теб и мен, вредата, която сме си нанесли взаимно, каквато и да е тя, онова, в което сме вярвали — днес нито едно от тези неща вече няма значение.

— Точно това казах на Рьомонтоар.

— Но така или иначе си преговаряла — отбеляза Клавейн. — Така че нека доведем нещата докрай. Нека отново обединим сили. Върни ни Ора и ние ще споделяме с теб информацията, която ни даде тя. Така ще бъде по-добре за всички ни в дългосрочна перспектива.