Пропастта на опрощението

— Стой мирно. — Куейч трепна, когато напоеният с щипеща течност тампон обтри в кръг очната му ябълка. Изуми се, че изобщо има нервни окончания, но Грьолие явно притежаваше непогрешимата способност да открива малкото, които му бяха останали. — Всъщност — продължи замислено главният лекар, — неотдавна ми се случи нещо. Може би си заслужава да го спомена.

— Давай.

— Наясно си, че обичам да знам какво става из Хела. Не само обикновените неща, свързани с катедралите и Пътя, но и в по-широкия свят, включително селата.

— О, да. Ти търсиш непрестанно некаталогизирани щамове, доклади за интересни нови ереси от населените места, неща от този род. И изхвърчаш навън с лъскавите си нови спринцовки като добро вампирче.

— Не отричам, че Министерството на кръвните дела играе известна роля в моите интереси, но покрай него научавам всевъзможни интересни неща. Стой мирно.

— И не ми казваш за тях! Какви са тези всевъзможни интересни неща?

— Предпоследният път, когато бях буден в продължение на две години, в периода преди десет и осем години. Помня това размразяване много добре: тогава за първи път се появи нуждата ми от този бастун. Към края на въпросния период направих дълго пътуване на север по следите на същите некаталогизирани щамове, които спомена току-що. На връщане пътувах с един от керваните, като държах очите си отворени за всичко, което може да привлече вниманието ми.

— Помня това пътуване — каза Куейч. — Не си спомням обаче да си споменавал, че през него се е случило нещо интересно.

— Не се случи. Поне тогава така ми изглеждаше. Но преди няколко дни чух един информационен бюлетин и той ми напомни нещо.

— Още дълго ли ще ме търкаш с това?

Грьолие въздъхна и започна да прибира в аптечното шкафче нещата, които бе извадил.

— Имаше едно семейство — заразказва той — от Вигридските полупустинни земи. Те пътуваха надолу, за да пресрещнат кервана. Имаха две деца: син и по-малка дъщеря.

— Била е пленителна, убеден съм.

— Синът търсеше работа на Пътя. Аз присъствах на интервюто за набиране на новобранци, тъй като ми бяха позволили. Всъщност това беше празно любопитство: не изпитвах никакъв интерес конкретно към този случай, но човек никога не знае кога ще изскочи нещо интересно. — Главният лекар затвори вратата на аптечното шкафче с трясък. — Синът искаше да работи в някакъв технически клон от поддръжката на Пътя — стратегическо планиране, нещо от този род. По онова време обаче Пътят разполагаше с предостатъчно писарушки. Единствените свободни работни места бяха от острия край, така да се каже.

— Просяците не могат да избират — рече Куейч.

— Точно. Но при въпросния случай вербуващият агент реши да не разкрива реалното положение на нещата. Той каза на сина, че няма да бъде трудно да му намери безопасна, добре платена работа в техническото бюро. А тъй като работата щеше да бъде строго аналитична, изискваща яснота и безстрастност на мисълта, не можеше и дума да става за вирусна инициация.

— Ако беше казал истината, щеше да изгуби кандидата.

— Почти сигурно. Момчето беше умно, в това нямаше съмнение. Жалко беше да се похаби, като го пратим директно в групите за залагане на експлозиви или някоя друга дейност, водеща до също толкова кратка продължителност на живота. А тъй като семейството му беше светско, каквито са повечето жители в полупустинните земи, той определено не желаеше твоята кръв във вените си.

— Това не е моята кръв. Това е вирус.

Грьолие вдигна пръст, за да накара господаря си да замълчи.

— Работата е там, че вербуващият агент имаше основателна причина да излъже. А и лъжата беше всъщност безобидна. Всички знаят, че местата в тези служби са много малко. Честно казано, мисля, че дори синът го знаеше, но семейството се нуждаеше от тези пари.

— И той е гонел своите цели, Грьолие, убеден съм.

— Почти не помня как изглеждаше синът. Но дъщерята? Образът й е пред мен и сега, ясен като бял ден — тя виждаше през всички нас, сякаш бяхме от стъкло. Имаше най-невероятните очи, златистокафяви с точици светлина по тях.

— Колко голяма трябва да е била, Грьолие?

— На осем или девет години, предполагам.

— Отвращаваш ме.

— Не става дума за това — поясни главният лекар. — Всички присъстващи го усетиха, струва ми се, особено вербуващият агент. Момичето повтаряше на родителите си, че той лъже. Беше убедено. Беше видимо възмутено от него. Все едно всички в помещението играеха на някаква игра, за която никой не му беше казал.

— Децата се държат странно, когато са сред възрастни. Грешка е било, че са я завели там.

— Тя изобщо не се държеше странно. Според мен се държеше изключително разумно. Възрастните не се държаха разумно. Всички знаеха, че вербуващият агент лъже, но единствено тя не го отричаше.

— Подозирам, че е дочула някаква забележка преди интервюто, за това, че вербуващите агенти винаги лъжат.