Пропастта на опрощението

— Изчезванията зачестяват — каза специалният костюм. — Знаеш какво означава това, нали?

— Означава, че това е краят на времената — отговори Куейч. — Нищо повече.

— Означава, че укриването вече не е толкова ефективно. Означава, че машинарията скоро ще стане очевидна за всички.

— Няма машинария.

— Видя я сам. Други също ще я видят, когато изчезванията достигнат кулминацията си. И рано или късно някой ще пожелае да прави бизнес с нас. Защо да чакаме дотогава, Куейч? Защо не се договориш с нас още сега, при възможно най-добрите условия?

— Не сключвам сделки с демони.

— Ние сме само сенки — поясни отново костюмът. — Просто сенки, шепнещи над пропастта помежду ни. Сега ни помогни да я прекосим, за да можем да ти помогнем.

— Няма. Никога.

— Настъпва криза, Куейч. По всичко личи, че вече е започнала. Видя бежанците. Знаеш какви истории разказват — за машини, изникващи от мрака, от студа. Машини за унищожение. Виждали сме това да става и преди, и то в тази система. Няма да ги победите без наша помощ.

— Господ ще се намеси — отвърна Куейч.

Очите му се насълзиха и образът на Халдора се замъгли.

— Няма Господ — заяви костюмът. — Само ние сме и търпението ни не е безгранично.

И замлъкна. Беше изрекъл, каквото бе искал за днес, и остави Куейч насаме със сълзите си.

— Божият огън — прошепна той.

Арарат, 2675 година

Когато Васко се върна в сърцето на айсберга, музиката беше спряла. С лекия инкубатор в едната ръка той си проправяше път през плетеницата от ледени шипове, следвайки вече разчистения маршрут. Ледът звънтеше и пукаше около него, инкубаторът се удряше в преградите и ги чупеше. Скорпион му беше казал да не бърза да се връща в разрушения кораб, но младежът знаеше, че прасето просто се стараеше да му спести ненужните отрицателни емоции. Той се беше обадил на Блъд, беше обяснил на Уртон какво става и се беше отправил обратно с инкубатора в ръце толкова бързо, колкото посмя.

Още щом наближи процепа в стената на кораба, разбра, че всичко е свършило. Стълб светлина струеше от ледения таван, където някой беше направил широка около метър дупка към небето. Скорпион стоеше в светлия кръг в подножието на стълба. Гледаше надолу, едрата му глава бе потънала между широкия ярем на раменете. Очите му бяха затворени, покритата с тънки косъмчета кожа на челото му изглеждаше синьо-сива под колоната от светлина. В ръката му, която изглеждаше червена на фона на леда, имаше нещо.

— Сър? — обади се Васко.

— Свърши се — промълви Скорпион.

— Съжалявам, че трябваше да направите това, сър.

Очите — избледнели и налети с кръв — се впериха в лицето му. Ръцете на прасето трепереха. Когато заговори, напълно човешкият му глас прозвуча безплътно, като призрак.

— Не толкова, колкото съжалявам аз.

— Щях да го направя аз, ако ме бяхте помолили.

— Не бих те молил за такова нещо — отвърна Скорпион. — Никого не бих молил.

Васко опитваше да намери нещо друго, което да каже. Искаше да го попита дали Скейд му беше позволила да бъде по-милостив. Смяташе, че не е отсъствал повече от десет минути. Означаваше ли това, че в съответствие с някаква отблъскваща алгебра на причиняването на болка, тя беше дала на Клавейн отсрочка от продължителната смърт, която му бе обещала? Съществуваше ли вероятност да я бяха убедили да прояви милост, дори само като намали с няколко минути една неописуема агония?

Не можеше да отгатне. И не беше сигурен, че иска да знае.

— Донесох инкубатора, сър. Детето…

— Ора е добре. С майка си е.

— А Скейд, сър?

— Скейд е мъртва. Знаеше, че няма да оцелее още дълго. — Гласът на прасето звучеше безизразно, лишен от каквото и да било чувство. — Беше отклонила собствените си ресурси, за да поддържа Ора жива. Не беше останало много от нея, когато я отворихме.

— Искала е Ора да живее — промълви Васко.

— Или да е в позиция за преговори, когато пристигнем с Клавейн.

Младежът вдигна леката пластмасова кутия, сякаш събеседникът му не го беше чул както трябва.

— Инкубаторът, сър. Трябва незабавно да сложим детето в него.

Прасето се наведе и избърса острието на скалпела в леда. Червеното замръзна във форми, които накараха Васко да се сети за перуники. Помисли, че Скорпион може да хвърли ножа, но той го пусна в джоба си.

— Джакотет и Хури ще сложат детето в инкубатора — рече той. — А междувременно ние с теб можем да се погрижим за Клавейн.

— Сър?

— Последното му желание. Искаше да бъде погребан в морето. — Скорпион се обърна, за да влезе обратно в кораба. — Мисля, че му го дължим.

— Това ли беше последното, което каза той, сър?

Скорпион отново се обърна бавно към Васко и го изгледа продължително, наклонил глава на една страна. На Васко му се стори, че го преценяват, така както го беше преценил старецът, и това породи в него същото усещане — че не е достатъчно достоен. Какво искаха от него онези чудовища от миналото? Какво очакваха от него, как да живее?

— Не, не е последното, което каза — промълви едва чуто Скорпион.