Пропастта на опрощението

— Струва ми се, че става дума за саботаж — беше казал Бенджамин. — Това е дело на десетина заряда, поставени в стената при последното преминаване, програмирани да се взривят по-късно. Не е изключено да е осъществено от изоставащите катедрали. Те не могат да се движат с нужната скорост, затова не виждат причина някой друг да го направи.

— Обвинението е твърде сериозно, за да бъде направено публично — беше отвърнал Куейч, сякаш тази мисъл никога не му беше минавала през ума. — Но може би си прав, колкото и да ми е мъчително да го призная.

— Да не се заблуждаваме — това е престъпление.

— Въпросът е кой ще разчисти падналия лед? Налага се да бъде направено за колко… най-много за десет дни, преди да стигнем до преградата?

Уайът Бенджамин беше кимнал.

— Няма да е желателно да се намирате толкова близо обаче, след като бъде разчистено.

— И защо?

— Няма да премахнем това.

Куейч беше разбрал много добре какво има предвид.

— Ледопад от подобна величина имаше преди три-четири години, нали? Някъде около Мрачния кръстопът? Доколкото си спомням, ледът беше разчистен с конвенционални взривове. И се справихте за по-малко от десет дни.

— Бихме могли да го направим и за по-малко от десет дни — каза Бенджамин, — но разполагаме едва с половината от определената ни апаратура и човешка сила.

— Звучи странно — беше се намръщил Куейч. — Какво се случи с другите?

— Нищо, всичко беше реквизирано. Не ме питай защо или кой стои зад това. Аз работя само за Неизменния път. А предполагам, че ако беше дело на Клоктауър, ти вече щеше да знаеш за него, нали?

— Така ми се струва — беше отговорил Куейч. — Може да става въпрос за някое малко по-ниско ниво от Клоктауър. Какви са моите предположения ли? Друга дирекция на Пътя е открила нещо, което вече би трябвало да е оправила спешно, работа, изостанала от предишната обиколка. Затова са реквизирали цялата тази тежка машинария — за да я свършат колкото се може по-скоро, преди някой да е забелязал.

— Е, ние забелязваме — беше заявил Бенджамин.

Но предположението на Куейч явно му се бе сторило напълно приемливо.

— В такъв случай просто ще трябва да намериш друг начин за разчистване на блокажа, нали?

— Вече го имаме.

— Божият огън — беше възкликнал Куейч, налагайки си да звучи възможно по-убедително.

— Ако се стигне дотам, ще направим каквото трябва. Затова го носим с нас.

— Ядреното оръжие би трябвало да се използва за разрушаване като наистина съвсем последна мярка — беше заявил Куейч с нужната доза предупредителна интонация, поне така се надяваше. — Убеден ли си, че този блокаж не може да бъде разчистен с конвенционални средства?

— За десет дни, с хората и оборудването, с които разполагаме? Никакъв шанс.

— В такъв случай ще се използва Божият огън. — Куейч бе скръстил сухите си като клонки пръсти. — Информирай другите катедрали. Ще водим ние. Най-добре е другите да се изтеглят на обичайното безопасно разстояние, ако не са подобрили защитата си от последния път.

— Нямат друг избор — беше се съгласил Бенджамин Уайът.

Куейч бе поставил длан върху рамото му.

— Не се притеснявай. Каквото трябва да бъде направено, ще бъде направено. Господ ще бди над нас.

Куейч се усмихна, изплувайки от спомените си. Бенджамин си беше тръгнал, за да се заеме с рядкото използване на въпросното оръжие. И сега той беше отново насаме с Пътя със специалния костюм и далечното, примамливо проблясване на планинската верига Гулвейг.

— Ти си причината за падането на този лед, нали?

Той се обърна към костюма.

— Кой ти каза да говориш?

— Никой.

Стараеше се да говори с равен тон, без да издаде страха си.

— Не трябва да говориш, преди да съм го направил възможно.

— Очевидно случаят не е такъв. — Гласът беше тънък, писклив, продукт на евтиния високоговорител, закрепен към тила на главата на костюма, невидим за случайните гости.

— Ние чуваме всичко, Куейч, и говорим, когато сметнем за необходимо.

Това не трябваше да е възможно. Високоговорителят трябваше да работи само когато го включеше той.

— Не би трябвало да си в състояние да правиш това.

Гласът — сякаш произвеждан от евтин дървен духов инструмент — като че ли му се подиграваше.

— Това е само началото, Куейч. Винаги ще намираме начин да се измъкваме от всяка клетка, в която ни затвориш.

— В такъв случай би трябвало да те унищожа незабавно.

— Не можеш. И не би трябвало да го правиш. Ние не сме ти враг, Куейч. Вече би трябвало да го знаеш. Тук сме, за да ти помагаме. Просто се нуждаем от малко помощ на свой ред.

— Вие сте демони. Аз не преговарям с демони.

— Не сме демони, Куейч. Просто сенки, каквито сте и вие за нас.

Бяха водили този разговор и преди. И то много пъти.

— Мога да измисля начин да ви убия.

— Защо тогава не опиташ?

Отговорът се появи неканен в главата му, както винаги: защото можеха да му бъдат полезни. Защото можеше да ги контролира засега. Защото се страхуваше от онова, което щеше да се случи, ако ги убие, също толкова, колкото и ако ги остави живи. Защото знаеше, че там, откъдето идваха, има още от тях.

И то много.

— Знаете защо — отвърна той, макар да прозвуча жалко дори за самия себе си.