Пропастта на опрощението

Грьолие беше прегледал документацията на катедралата и медицинската литература с вековна давност за наличието на генетично предразположение към състоянието на Рашмика. Записките обаче бяха обезсърчаващо непълни. В тях се говореше прекалено много за клонирането и удължаването на живота и изключително малко за генетичните маркери за свръхчувствителността към лицевите микроизражения.

Въпреки всичко си беше направил труда да анализира кръвните проби от Харбин, търсейки нещо необичайно или аномално, за предпочитане в гените, свързани с възприемащите центрове на главния мозък. Очевидно Харбин нямаше как да е имал дарбата на сестра си, поне не в същата степен, но това само по себе си вече беше интересно. Ако не се забелязваше значителна разлика между гените им над нормалните вариации за братя и сестри, които не са еднояйчни близнаци, тогава се налагаше изводът, че дарбата на момичето е придобита. Може би нещо в средата, в която се бе намирала в ранното си детство, бе стимулирало развитието й. Ако пък установеше нещо по-особено, щеше да сравни предизвикалите интереса му гени с конкретни области на мозъчните функции. В литературата се твърдеше, че хора с мозъчни увреждания понякога придобиват това умение като компенсаторен механизъм, когато загубеха способността си да преработват речта. Ако случаят беше такъв и ако отговорните мозъчни участъци можеха да бъдат идентифицирани, тогава евентуално щеше да стане възможно да предизвикват това състояние дори посредством хирургическа намеса. Грьолие беше дал пълна свобода на въображението си: вече обмисляше как да инсталира нервни блокажи в черепа на Куейч, малки клапи и стени, които да се повдигат и свалят дистанционно, за да отварят или препречват достъпа. Изолирането на подходящите участъци от главния мозък — възможността да се осветяват или затъмняват в зависимост от нужната функция — може би щеше да направи възможно дори включването и изключването на умението. Тази мисъл му допадна извънмерно. Какъв дар за водещия преговори беше това да е в състояние да прозира отвъд лъжите на околните, и то когато пожелае.

Но засега разполагаше само с пробите от брата. Тестовете не показаха наличие на впечатляващи аномалии, нищо, което би го накарало да обърне внимание на кръвната проба, ако интересът му вече не беше привлечен от семейството. Това може би потвърждаваше тезата, че умението на сестрата е придобито. Нямаше да разбере със сигурност, преди да изследва кръвта на самата Рашмика Елс.

Квесторът се бе оказал полезен, разбира се. Нямаше да бъде трудно да й вземат кръв, ако намереха подходящия начин да я убедят да го направи. Но защо да рискува да постави прът в колелата на процеса, който вече бе тръгнал гладко към собственото си разрешение? Писмото беше постигнало желания ефект. Момичето го беше разтълкувало като фалшиво, предназначено да го отклони от дирята, по която бе тръгнало. Беше прозряло през непохватните опити на квестора да обясни неговото съществуване. И всичко това само бе затвърдило решимостта му.

Грьолие се усмихна. Не, можеше да почака. Рашмика щеше да бъде тук не след дълго и тогава щеше да си вземе от кръвта й.

Толкова, колкото му трябваше.

В този момент наоколо се възцари тишина. Той се огледа и видя как Куейч се плъзга в движещия се амвон по пътеката между редовете. Високата черна структура издаваше лек звук, като от търкаляне на колела. Куейч бе все така в животоподдържащата си кушетка, която го бе вдигнала почти до вертикално положение и го беше пренесла до върха на амвона. Дори докато се движеше между редиците, светлината от Халдора пак достигаше до очите му. Сложна система от свързани тубуси и огледала я отвеждаше чак дотук от Клоктауър. Облечени в дълги роби техници следваха амвона, настройвайки тубусите с дълги зъбчати инструменти. Тъй като беше почти тъмно, Куейч беше без очилата и всеки можеше да види болезнената рамка, поддържаща очите му вечно отворени.

За много от присъстващите и почти със сигурност за пристигналите в „Лейди Моруина” през последните две-три години, това бе първата възможност да го видят лично. Напоследък му се случваше изключително рядко да слезе от Клоктауър. От десетилетия се носеха слухове за смъртта му и редките му появи не успяваха да се справят с тях.

Амвонът зави и тръгна пред конгрегацията, за да спре непосредствено под черния прозорец. Куейч беше с гръб към него и с лице към събраното множество. На светлината на свещите приличаше по-скоро на издялана добавка към самия амвон. Барелефите на облечени в скафандри светци го поддържаха отдолу.