Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Не се и разхождаха вече много-много из парка — телевизия гледаха, а мъжете започнаха открито да роптаят против него из кръчмите:

— За какво държим всъщност тоя звяр? Цяла кравеферма работи само за него! Не сме чак толкова богати, че да хрантутим разни чудовища. И тоя наш Иван… защо не го уби, както си му е редно, ами ни го натресе на главите? Изглежда, не случайно като малък са му викали Иван Глупака…

Но до престарелия вече Иван тяхното недоволство не достигаше. Те отдавна бяха го обявили за велик, а как ще кажеш на един велик човек, че си недоволен от него! Щом той умря обаче, новият управник, който бързаше час по-скоро и него да провъзгласят за велик, престана да праща крави на змея. Той откри няколко лавки в парка и нареди който иска да си храни змей, сам да си плаща удоволствието. Отначало това месо се продаваше все пак по-евтино, но после изравниха цената му с цената на другото месо, защото хората го купуваха уж за змея, пък си го ядяха сами.

Чудовището отслабна. Омекна и се сбръчка като надуваема играчка с повредена запушалка. Едва се държеше още на краката си, та беше повече от учудващо как много моми и невести продължаваха да твърдят в някои особени моменти, че ги любел змеят. Подобни показания естествено само още по-силно утежняваха положението му. По едно време той се довлече до централния площад и много месеци лежа там. Люлееше на три посоки трите си глави и жалостиво подвикваше на минувачите:

— Дайте, за бога, нещо да ям! Аз съм добрият змей, не ме ли помните? Аз съм доброто чудовище…

Научил за това, новият управник се почувствувал лично засегнат:

— В моя град — просяци? Такова нещо няма да търпя! Да се маха! — и заповяда да го прогонят извън града.

Хората облекчено си отдъхнаха, а площадът възвърна предишната си красота, след като от него изчезна гладният звяр. Градът заживя още по-весело и и вече съвсем безгрижно. Но щастието му не трая дълго.

През лятото реката изведнъж пресъхна. Настана такава суша, че всичко в полето и градините изгоря. Спряха водениците, спряха фабриките, защото нямаше електричество. Настъпи ужасен глад…

И тогава се чу, че някакво страшно чудовище, някакъв триглав змей изпивал водата при самите й извори.

Управникът веднага разгласи, че ще даде дъщеря си за жена на оня юнак, който убие змея, но в града или не се намираха вече юнаци, или пък не държаха да се сродяват с управника.

Извън града обаче, край пресъхналата река, в една бедняшка хижа живееше преселник с тримата си сина.

— Е, тате, ще трябва да вървя — вдигна се една вечер от празната трапеза най-големият син, въпреки че не знаеше нищо за обещанието на градския управник.

— Недей, бате — заплака най-малкият му брат. — Не си ли чел приказката? На, виж! — и му подаде книжката, която четеше, за да залъже глада си.

Най-големият брат въздъхна:

— Чел съм я, Иванчо но няма как — малък си още!

И запрепасва меча си…

* * *

Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката — макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно — никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.

След второто прочитане приказката ми се хареса още повече и смятам, че не е неприлично, когато един автор открито се радва на сполуката си.

— Браво, бухале — казвам му. — С тая приказка ти ми вдъхваш надежди.

Той мълчи и аз не знам приел ли е похвалата ми, не е ли, и дали когато похвалиш една машина, това ще й подействува насърчително или ще я главозамае. Може ли да се каже за един електронен мозък, че се електронозамайва? Трябва да питам някой специалист.