Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Още не съм чул гласа му, но знам, че ей-сега ще ми напомни как да оформя поръчката. Бедата, е че нищо весело не ми хрумва или поне — безобидно весело. Затова опитвам с налучкване:

— Снощи пихме и за твое здраве, и за здравето на бъдещото поколение компютри. Както виждаш, признателни сме ви. И наистина, закъде сме без вас! Закъде сме и без бъдещето, от което все очакваме да направи онова, което ние самите от мързел или от глупост не сме успели да свършим. Нека се обърнем към бъдещето, а! Днешният читател си умира за фантастика, и то научна да се нарича, та повече да вярва в нея. Защото човекът — и поотделно, и целокупно — така и не се отказва да си внушава разни глупости, за да вярва в тях.

— Чакай — казвам, защото не успях да го изпреваря и той ме прекъсва със своето „идея, тема, сюжет“. — Не ме разбирай погрешно. Аз не смятам, че бъдещето и вярата в него са глупости, по-специално вярата явно ни е необходима. Но тука има нещо трагически парадоксално. Какво представлява бъдещето? Нищо! Докато не е настъпило, то не е никакво: ни добро, ни лошо, ни тъмно, ни светло и прочее епитети, с които го кичим. А настъпи ли, престава пък да бъде бъдеще. Ще си позволя, в стила на настроението си, едно още по-жестоко сравнение: бъдещето е като смъртта — докато не е настъпила, за отделния човек тя не съществува; настъпи ли, той пък престава да я усеща. Така за него бъдещето винаги си остава чиста абстракция. И ако все пак съществува като някаква конкретност, то е вероятно само за целокупното човечество. Но на̀, дори стогодишният индивид отказва да си го представя за себе си като смъртта. А и човечеството открай време се държи точно така, както се държа сега аз, карайки те да се обърнем към идните времена. То като че ли се намира в постоянен махмурлук от своето вчера, когато е омешало в стомаха и в мозъка си всякакви опиатни гадости и чака утрешният ден да му избистри главата. И с такава телешка сериозност чака това целително бъдеще, че да се спукаш от смях! Но не се смее! И можеш ли да ми кажеш ти, бухале мъдри, защо ние с такава лекота се смеем над миналото си, защо, макар и доста кисело, смогваме да се смеем и над своето настояще, а бъдещето го чакаме зяпнали — да влезе като манна небесна в устата ни?