Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Ти вчера не правеше ли същото? Подиграваше се и с миналото, и с настоящето. Ха да те видя сега, можеш ли да се надсмееш и над нашето общо с тебе бъдеще! Защото, драги ми компютре, знаеш ли какво си мисля понякога? Мисля си, че положително днешният човек би живял по-разумно, ако не се захласваше в тая своя наивна вяра, ако се научеше да се присмива и на собствените си простодушни мечти, в които са решени вече всичките му проблеми, техниката действува безотказно и изобщо всичко е безотказно хубаво. Като че ли щом настъпи бъдещето, човекът ще престане да бъде нещастен и смешен. А той е нещастен и смешен тъкмо защото забравя, че то ще е точно такова, каквото го създаде той самият, негова рожбица ще си е и на него ще си прилича…

Идея, тема, сюжет? Дай го на някоя по-далечна планета, не може да не идем някой ден и там, то и сега вече не ни свърта на Земята. Мъдри изследователи на Космоса, могъща техника, роботи от което там решиш поколение, проблема машина-човек, изобщо нека има всички атрибути на онази научна фантастика, дето допълнително развращава мозъка на дечурлигата със собствените си наивни представи за бъдещето. Но ти ги дай реалистично, а в реалния живот, няма що да ти го казвам, трагичното и смешното вървят заедно. Нека действието се развива по Нова година, защото човекът и специален празник си е създал за тази своя трогателна вяра. Нова година — нов късмет! Съгласен съм, но нека този път тя започне с една отрезвителна трагедия. Хайде, поразмърдай си там съчиняващите електрони! Нов разказ — нов късмет!

Новогодишна трагедия

Не бих разказвал тази срамна случка, защото моят най-добър приятел — главният участник в нея — е честолюбив човек и тежко я преживява, но ме ядоса шумът, който сега се вдига така лекомислено в средствата за информация: някакъв си робот защитил докторска дисертация по философия на тема: „Машината — приятел и закрилник на човека“.

Аз съм минералог, работя от три години на Титан, най-големия спътник на Сатурн, и естествено нито съм, нито мога да бъда противник на машината. Без машините не бих направил и крачка в отровната атмосфера на Титан, камо ли пък да се ровя под вечния му сняг за редки минерали. Но може би защото професията ми е по-пряко свързана с природата, у мен са си будни изконното недоверие и предпазливостта ми спрямо всяка нова рожба на техническата мисъл. Моят колега и приятел Иван (премълчавам фамилното му име пак поради споменатата в началото причина) мисли също като мен и тук е истинската трагедия: че тъкмо на него се случи това, а не на някого от празноглавите клакьори на новоизпечения доктор по философия.

Беше преди месец, както се казва, на връх Нова година. Щяхме заедно да я празнуваме, но те не ми се обадиха в навечерието на празника и аз сметнах, че Иван не е успял да се върне. Той беше тогава в командировка на Земята. Бе съобщил на жена си, че са го забавили с пробите, които трябваше да се направят в земни условия, но щял на всяка цена да се върне за празника.

Позвъних вечерта у тях. На екрана се мярна жена му и веднага изключи образа. Реших, че се е намазала с някакви козметики, та затова ми предлага само гласа си.

— Няма го — отвърна ми почти разплакана. — Не дойде.

— Иване — рекох й. — Не преживявай излишно! Просто не е намерил място в космолетите. Нали знаеш какво е пред Нова година.

— Не съм Иван, а Ивон! — сопна ми се тя.

— Прощавай! — рекох й.

— Докога да ти прощавам? — озъби ми се тя съвсем не на шега, но пак не се показа на екрана.