Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Какво ставаше с нея? Той й подхвърли това, за да я подиграе, а като че ли улучи. Нима тя, прелестната и умна присмехулница, бе се увлякла по тия предавания, които нашумяха преди години под смешно претенциозното заглавие „Съвременната книга на любовта“? Той още оттогава се канеше да види какво общо има тази съвременна „книга“ с древноиндийската Кама Сутра, която бе чел на младини, но все пропускаше в залисията си, пък и като всеки сериозен интелектуалец презираше тази институция, чиито инициали — ДУПС — означаваха домове за укрепване на психиката. Приемаше съществуването им със същото снизхождение, както приемаше съществуването на хилядите хобистки съюзи и сдружения — в едно добре устроено общество всеки трябва да намира начини да прекарва свободното си време; та тия дупсове сигурно също са необходими някому, чийто мозък е ленив, а чувствата достатъчно похабени от преизобилието на удоволствия в тоя свръххуманен век, но щом и жена като Миранда се заслушваше в предаванията им, нещата изглеждаха обезпокоителни. А ако една жена, наближаваща трийсетте, и един мъж, попрехвърлил петдесетте, тепърва ще почват да се учат на любов, нещата ще бъдат и комични.

Стана му нетърпимо да стърчи насред безсмисления сега разкош на обзаведения за любов салон и той влезе в кабинета си. Там нямаше други мебели, освен работното бюро с вградения универсален компютър и красивия шкаф, претъпкан с негови и чужди научни записи.

Ергономичният стол го прие с познатата му преданост и веднага се нагоди към тялото му така гальовно и нежно, както го правеше винаги и както доста себичната Миранда никога не го правеше, заставяйки го той да се нагажда към нея. Посегна към пулта на компютъра в дясната, по-ниска част на бюрото, за да включи някое от музикалните предавания — нуждаеше се от нещо успокояващо, но ръката му се разколеба и остана да лежи там в очакване на друго решение. Празната насрещна стена-екран сякаш сама застави пръста му да докосне копчето на адресната информация. Произнесе що-годе спокойно, а беше смешно да се преструва, защото адресният автомат не се интересуваше с какъв тон ще направи запитването си, стига да е достатъчно ясно по установената формула:

— Моля, ДУПС осемнайсети жилищен район.

След две секунди на стената светнаха няколко огромни цифри и букви. Щяха да стоят там точно толкова, колкото е необходимо да си ги запишеш или да ги набереш. Той ги набра веднага — отложеше ли, после никога нямаше да го направи, а мозъкът му още бе достатъчно размътен от адреналина, за да е в състояние да се заеме с някаква работа. Бе си спомнил една мисъл от зиконника на Ману, великия син на Брама: „Жената е способна да отклони от правия път в живота не само глупака, а и мъдреца, защото събужда, у него сладострастието и гнева.“ Искаше му се да няма у него сега нито гняв, нито сладострастие и си рече с утешителна ирония, че никое общество с никакви закони не е успявало да регулира задоволително отношенията между мъжа и жената, че и мъдрите брамини, които настойчиво са проповядвали законите на Ману и са изисквали строго въздържание, са обучавали едновременно с това в храмовете си, под формата на жрици, млади момичета за изтънчени и образовани служителки на любовта. Защо тогава да се гневи на тия домове за укрепване на психиката?

Напряко на стената бе легнала тъмночервена ивица. Линията на районния ДУПС беше заета. По това време на вечерта сигурно мнозина се нуждаеха от укрепване на психиката си, но чак пък толкова?

Той напусна прегръдката на стола и тръгна из стаята; червеното на тази стена винаги го нервираше, а то щеше да пълни и него, и кабинета му с нетърпение, докато линията се освободи и автоматът сам го свърже с вече набрания номер. За да не изключи дразнещата го ивица, той се опита да си внуши, че проблемът заслужава специално изследване. Каквато любовта, такова и обществото, бе подхвърлил наскоро един от колегите му, когато обсъждаха някаква скучна дисертация върху Ранното Средновековие. Афоризмът като всеки афоризъм си е съмнителен в обобщението, а в случая по-вярното бе да се каже обратното и колегата му заради вица бе разместил думите, но наистина никой историк, а особено никой етолог няма право да пренебрегва тази тема в работата си. Той самият обикновено не я прескачаше и тъкмо затова бе изпаднал може би в парадоксалното положение да знае повече за сексуалните нрави в отдавна отмрелите общества, отколкото в своя свръххуманен век. Поне така му се стори сега изведнъж, защото още не проумяваше внезапната промяна у приятелката си.

Това беше негов термин. В една от холовизорните си беседи той с елегантна насмешка бе назовал своето време „свръххуманен век“, вмествайки в представката ония обществени неразбории, които произтичаха от необузданото развихряне на удоволствения принцип у човека и доста осезаемо заплашваха да го превърнат окончателно от хомо сапиенс в хомо луденс. Информационните средства обаче подхванаха термина му и както обикновено, бързо го банализираха, лишавайки го дори от критичното му острие.