Първичен инстинкт

— Аз съм писателка — заяви тя студено. — Използвам хора за това, което пиша. Всичко друго да върви по дяволите.

— Като например Джони Боз — отбеляза Гюс. — Твърде се е изхабил от употреба.

Катерин ги огледа един по един.

— Ама вие наистина ли мислите, че съм била аз? Че съм толкова откачена да извърша убийството, което съм описала. Мислите ме за студена, безсърдечна курва, но как такава една курва би могла да извърши толкова страстно престъпление? Вие наистина смятате, че съм убила Джони… — тя поклати удивено глава. — Мисля, че ще трябва да ви докажа противното.

— И как смятате да го направите? — полюбопитства Корели.

— Много просто.

— Колко просто? — попита Ник.

— Ще мина на детектора на лъжата.

Тясното помещение на полифизиографа можеше лесно да се сбърка с газова камера. Беше съвсем малка кабина без прозорци, мебелирана с един-единствен стол до застрашително проблясващия детектор. Скрит в стената обектив пренасяше образа на Катерин Трамел на видеомонитора в помещението за наблюдателите. Тя беше свързана към апарата с ленти и сензори, които обвиваха като пипала ръцете и гърдите й.

Макар че камерата беше скрита в тухлената стена, Катерин сякаш много добре знаеше нейното местоположение. Тя гледаше самоуверено право в обектива, като че ли искаше да го накара да сведе поглед. Ченгетата следяха съсредоточено изражението й, докато отговаряше на въпросите.

Експертът, който провеждаше теста, беше впечатлен не по-малко от тях. Той донесе резултатите, клатейки глава.

— Не трепна нито веднъж… никакви промени в налягането, в пулса, изобщо нищо. Тя или казва истината, или аз още не съм виждал такава като нея.

Талкът се размърда облекчен и си позволи лукса на една триумфална усмивка, предназначена главно за Ник, без да забравя обаче Уокър и Гюс Моран.

— Е, в такъв случай смятам въпроса за приключен — заяви той.

Вторачен в образа на Катерин на монитора, Ник отсече:

— Тя лъже!

Талкът се спря рязко на вратата.

— Кърън каква по дяволите…

Експертът беше още по-конкретен.

— Забрави това, Ник, мене мажеше да ме направиш на глупак, можеш сам да се направиш на глупак, но на уреда такива не му минават. И най-готината жена не може да завърти главата ма това чудо, нали знаеш какво имам предвид.

— Възможно е да се излъже детекторът — настоя Ник.

— Може би… ако си мъртъв…

— Повярвай ми. Възможно е.

— Ти откога стана такъв експерт?

— Познавам хора, които са успели.

— Кой например?

— Един тип, когото познавах някога — рече Ник, тръгвайки към вратата.

— Ами ще се радвам да ни запознаеш някой ден с него — въздъхна експертът.

— Някой път…

Силно загрижен да спаси имиджа на департамента, Талкът се извиняваше на Катерин Трамел в коридора. Тя почти не му обръщаше внимание. Усмихваше се надменно, сякаш е някаква кралица, а Талкът съвсем незначителен служител в най-далечната и колония.

Когато се появиха Уокър, Моран и Ник Кърън, Талкът тъкмо казваше:

— Естествено, ако зависеше само от мен… тук той рязко прекъсна.

Уокър също изпита необходимост да се извини.

— Благодаря ви, че дойдохте, мис Трамел, Надявам се, не сме ви обезпокоили много.

Катерин му се усмихна царствено.

— За мен беше удоволствие… Мога ли да помоля някого от господата да ме откара у дома? — и погледна към Ник.

— Разбира се — отвърна той.

— Благодаря!

Талкът, Уокър и Гюс Моран се втренчиха мрачно след тях.

— Тук се задава катастрофа — измърмори Моран.

— Уокър — каза Талкът с леден глас, — погрижете се катастрофата да не се състои. В никакъв случай. Разбрахте ли ме?

Уокър бе разбрал.

Колата на Кърън, скромен на вид кафявочервен мустанг с гюрук, беше паркирана до тротоара пред Съдебната палата. Ник запали и подкара по Брайънт Авеню.

Катерин Трамел се прозя и протегна като котка в меката кожена седалка. Ъгълчетата на очите й се отпуснаха едва забележимо. Изглеждаше изтощена.

Ник й хвърли бегъл поглед.

— Тежък ден, а?

Тя поклати глава.

— Всъщност не.

— Приятно ли ви беше?

— Да, по някакъв начин…

— Не е лесно да се надхитри оня уред, но обзалагам се, че за вас това е било поредната игра. А ние всички знаем колко много обичате игрите, нали така?

Катерин Трамел се обърна към него, взря се в очите му, после отмести поглед.

— Ако бях виновна и исках да го победя, нямаше да е чак толкова трудно.

— Наистина ли?

— Наистина. Никак нямаше да е трудно.

— Защо не?

— Защото съм лъжкиня. Съвършена лъжкиня.

Ник имаше чувството, че точно в този момент Катерин Трамел казва самата истина.

— Аз съм професионална лъжкиня — продължи тя. — Прекарала съм целия си живот в усъвършенстване на лъжите си.

— И защо?

— Защо ли! Ами за да мога да пиша, естествено.

Ник обърна внимание на дъжда едва когато встрани избуча на шестнадесетте си колела огромен товарен камион и запрати към тях огромна водна вълна. В следващия миг те се озоваха в нещо като автомивка. Мръсна вода заля предното стъкло на мустанга и няколко секунди Ник не виждаше нищо освен нея. Той обаче не вдигна крака си от педала на газта. Катерин също не изглеждаше обезпокоена.

— Обичам дъжда — каза тя, сякаш е на балкона си в Стинсън. — А ти?

— Не особено.