Първичен страх

Той млъкна, отвори си очите, сякаш се опитваше да ги фокусира в нещо извън стаята. Говореше по-бавно, произнасяйки с наслада всяка дума.

— Десет минути. Десет минути и сякаш във вътрешността на колата се беше образувала мъгла. Аз се промъкнах до колата и погледнах през прозореца. Те вече се бяха разгорещили. Той й беше вдигнал пуловера и аз можах да видя тези нейни големи цици. Ръцете му бяха дълбоко под полата й и тя се гърчеше и пъшкаше… и бомба да беше избухнала, нямаше да я чуят.

Той стана и започна да имитира действието. Докато разказваше, очите му бяха вцепенени.

— Аз пъхнах пешкирите съвсем плътно в процепа на прозореца и зачаках. След малко го чух как грухти като свиня. Те дишаха наистина тежко. — Рой спря и се засмя. — Изразходваха кислорода. Тя започна да скимти, после да вика. — Рой замълча. — Голямо представление. Измина половин час. Спряха да говорят. Накрая надникнах. Тя беше върху него и двамата бяха дълбоко заспали, голи, както са се родили. Отворих вратата много лесно, пешкирите паднаха направо в ръката ми. Затворих прозореца, изгасих радиото да не изтощи батерията… — Той завъртя ръката си и изви въображаемата дръжка. После затвори въображаемата врата с две ръце. — Затворих вратата, отидохме там и седнахме на един пън, като гледахме колата и слушахме как моторът бръмчи. Шевролет седемдесет и първа година, това копеле Сам го поправяше непрекъснато. Накрая ми стана студено, така че сложих още няколко галона бензин в резервоара от бидона, просто за да съм сигурен, че няма да угасне и се върнахме в долината. Отървахме се от кърпите и бидона и си отидохме вкъщи. Бяхме в леглото, когато той отново се появи. Не знаеше нищо, докато шерифът не се появи сутринта. — Рой остана неподвижен, гледайки към някаква точка в безкрайността. — Беше много хубаво.

Той рязко излезе от състоянието си подобно на транс и шепотът му внезапно се стегна от гняв.

— Само дето те измислиха тази глупава история, така че никой не разбра какво точно се е случило.

— И това те подлуди, нали? — каза Моли със съчувствие.

— Всички трябваше да узнаят.

— Така че ти реши да си сигурен, че това никога няма да се повтори, нали? — каза Моли.

— Точно така.

— Били и Питър щяха ли да кажат какво става при епископа? — попита тя.

— Били и Питър! Глупости. — Тонът му стана подигравателен. — Те щяха да продължават да го правят, докато той си намереше нови момчета за олтара, което скоро щеше да стане, понеже те всъщност бяха прекалено стари. Вече си беше набелязал ново момиче. Те щяха да мълчат. Или още по-лошо, този наркоман Алекс. Робин, момчето чудо, глупости, малкият педераст щеше да е следващият, ако Сани не беше забъркал тази ужасна каша.

— И Аарон пак иска да говори за това и това беше причината да се появиш за първи път, нали?

— Той щеше да те зареже завинаги, докторе. Също както с Ребека. Никога няма да си признае това.

— Защо не? — попита Вейл.

— Защото му харесваше. Знаеше, че е лошо, но му харесваше. Добро или лошо, на него дяволски му харесваше.

— Ти появявал ли си се, когато е правел любов с Ребека?

— Нямах такъв късмет. Това му замайваше главата, но той се справяше сам. Затова няма да проговори. — Той неочаквано смени темата. — Старият Клерънс Дероу2 тук винаги ли ще ни тормози?

— Ще се чувстваш ли по-удобно, ако Мартин си отиде?

— По-удобно… глупости. На това легло? По дяволите, нямам нищо против да е тук. Във всеки случай той ще види касетката — нали, Клерънс?

— Не, докато не ми позволиш — каза Вейл. — Касетката е поверителна информация между теб и доктор Ерингтън.

— Тогава защо си гледал първата касетка?

— Трябваше да ми обясни за теб. Чувстваш ли се засегнат, че съм я гледал?

— Не-е. Каква е разликата, по дяволите? Имаш ли някакви въпроси, Клерънс?

— Наричай ме Мартин. Или Марти.

— Никакво чувство за хумор, а?

— Разбира се, че да. Разкажи ми една шега и ще се засмея.

Рой се изкикоти.

— Всичко е наред, Марти. Не се стягай.

— Имам един въпрос.

— Давай.

— Какво стана с Били и Питър?

Рой се засмя тържествено.

— Господи, ти направо прескачаш главното събитие, така ли?

— Предполагам, че ще ни кажеш, когато решиш.

— Не съм им направил нищо. Само ги оставих там. Никой няма да ги намери още седмица-две.

— Как така?

— Мястото е затворено. Винаги е затворено до късно през април. Дори надзирателят го няма. — Той се обърна върху леглото и ги погледна. — Знаете ли какво? Нали не си мислите, че съм го направил аз. На една миля след крайпътния ресторант, до езерото. Когато ги намерите, върнете се тук и ще си поговорим повече.

— Как сте отишли там? — бързо понита Вейл.

— Собственост на църквата. Оставиха ни да го ползваме през цялото време. Това е всичко. Лека нощ, лека нощ.

Той затвори очи и тялото му изведнъж клюмна. Момент по-късно очите му се раздвижиха и се отвориха. Той полежа за момент, гледайки в тавана и после каза:

— Да, мадам. Знам този цитат. Беше един от любимите ми. Той е от „Аленият знак“.

— Много добре, Аарон.

27.