Първичен страх

Пътят беше неосветен, двулентов, асфалтиран, ограден от дебели борови дървета, толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината на фаровете. Щяха да пропуснат входа за „Уингейт“, но пълната луна, която току-що изгря над дърветата, очерта сивите каменни стълбове. Когато Гудмън сви между тях, светлината на фаровете освети една месингова табела, на която пишеше:

ПРИЮТ „УИНГЕЙТ“

ОСНОВАН 1977 г.

ОТ ФОНДАЦИЯ „РАШМЪН“.

Черният път лъкатушеше през гъста гора около половин миля, преди да видят тъмна, зловеща, широка двуетажна постройка, очертана от набръчканата лунна светлина, която се отразяваше в езерото.

— По дяволите, дори не са оставили нощно осветление — каза Гудмън.

Те паркираха близо до входа и осветиха мястото с прожекторите си. Голяма дървена тераса с широки стълби ограждаше първия етаж. Големи двукрили прозорци и френски врати гледаха към езерото и водеха от терасата до първия етаж на сградата. Двамата мъже насочваха прожекторите си срещу рамките на прозорците и надничаха вътре. Лъчите, като два пръста, сондираха голяма дневна стая с широко огнище в единия край.

— Господи, можеш да изгориш цяло борово дърво в това огнище — каза Гудмън.

— И вероятно да отоплиш по-голямата част от Бърджис — съгласи се Вейл. — Ще проверя всички врати и прозорци на този етаж. Ти провери прозорците на сутерена.

— Можем да счупим някой прозорец — предложи Гудмън. — Интересно на колко ще те осъдят в Бърджис за чупене на прозорец и незаконно влизане?

— Ако Рой е бил тук, на около двайсет години — отговори Вейл.

Гудмън мина от другата страна на сградата. Лъчът на неговия прожектор намери един прозорец на сутерена. Беше наполовина отворен. Един трепет премина през него, един момент на тревога. Първият знак, че това може би беше мястото, за което говореше Рой, и че Били Джордан и Питър може би бяха вътре.

— Марти — извика той. — Ела тук.

Прожекторите изследваха сутерена. Тънките лъчи светлина разкриха една голяма стая със старомодни бюра-маси и два големи телевизора на лавица в единия край на стаята. Голямо огнище, през което се виждаше Другата стая, отделяше телевизионната стая от стаята за игри. Освен студените сиви въглени и остатъци от обгорели дърва в огнището, тя изглеждаше напълно празна. Покатериха се на перваза и се спуснаха вътре в стаята.

— Тук вътре е по-студено — каза Гудмън. Дъхът му излизаше на малки кълба, докато говореше.

— Това е от този студен вятър, който духа откъм езерото — съгласи се Вейл. — Студът от вятъра е под температурата на замръзване. Идва направо през прозореца и се спуска тук долу.

Гудмън мина през телевизионната стая и влезе в стаята за игри през един арковиден проход. Докато вървеше, нещо меко се закачи за обувката му.

— По дяволите — извика той, като се притисна назад към стената, а сърцето му затуптя в гърлото, докато осветяваше пода. Една голяма миеща мечка изтича покрай Вейл и се изкатери по стъпалата към първия етаж. Гудмън въздъхна.

— Радвам се, че не си припечелвам хляба с това — каза той. — Все още не знам защо не оставихме тази работа на ченгетата.

— Ами ако е фалшива тревога — каза Вейл. — Как, по дяволите, щяхме да им обясним това?

Гудмън влезе в стаята за игри. Светлината се отразяваше от светлите стени и хвърляше зловещи отблясъци. После дойдоха плъховете. Възбудени от светлината, те изскочиха с писък изпод един диван и се спуснаха към тъмните ъгли на стаята.

— Господи, тук е като в зоологическа градина! — извика Гудмън.

Вейл не отговори. Беше замръзнал. Очите му гледаха, без да мигат, надолу към тънкия лъч на прожектора му. Той беше фокусиран върху една ръка, която се издигаше иззад дивана, пръстите й бяха свити така, сякаш дращеха във въздуха. Плътта беше тъмносиня, почти черна. Вейл се приближи на няколко крачки от кушетката и в това време видя останалата част от ръката, един вкочанен крайник, протегнат право напред. После лъчът разкри голия подпухнал труп, към който тя беше свързана, и лицето, или това, което беше останало от него. Подути до неузнаваемост, очите бяха просто кухини, бузите, устните и челюстта бяха огризани и нахапани от нощните хищници, зеещата уста беше просто един тунел в това, което беше неприлично копие на някогашен човешки лик. Вратът беше разрязан от едната до другата страна — една зееща рана, обезобразена от животните, които се бяха хранили от нея. Вейл придвижи светлината надолу по тялото, покрай намушкванията, резките и разрезите, покрай огромното море от втвърдена кръв, сега черна като въглен, в която трупът лежеше, към отрязаните слабини. До него лежеше друг — по-малък труп. Кафето се надигна в гърлото на адвоката и той трябваше да преглътне няколко пъти, за да се уталожи в стомаха му.

— Томи — каза Вейл дрезгаво.

— Да? — отговори Гудмън през стаята.

— Наоми е познала. Това е мястото.

Беше девет часа, когато Абъл Стенър се добра до крайпътния ресторант. Той влезе, следван от Лу Търнър, който седна на тезгяха близо до вратата. Стенър отиде до сепарето, където Томи и Мартин привършва-ха вечерята си.

— Какво му има на Лу, да не се чувства зле? — попита Вейл.