Първичен страх

— Ти каза, че искаш интимен разговор — каза Стенър, като гледаше в Гудмън.

— По дяволите, просто не исках да дойдеш с Националната гвардия — каза Вейл, като махна на Търнър към сепарето. Черният сержант се присъедини.

— Мога да ви препоръчам кафето — каза Гудмън. — От тазгодишната реколта е.

— Нямам време за кафе.

— Може да ви е необходимо — каза Вейл.

— Какво правя тук, Вейл? — попита Стенър. — Това е далеч от моя периметър.

— Все още си в окръга.

— Аз работя за града.

— Може би окръгът ще ти прости — каза Вейл и запали цигара.

— Хайде да си дойдем на думата — настоя Стенър. — На табелката отпред пише, че ще затворят след час. Имаш ли нещо против да не пушиш, боли ме главата.

— Може да имам нещо по-голямо за теб — каза Вейл и я загаси в един тенекиен пепелник.

Стенър се облегна назад в сепарето. Свали си телените очила и ги избърса с хартиена салфетка.

— Окей, слушам те.

— Това е просто предположение, но мисля, че търсиш две от момчетата от олтара на Рашмън — Били Джордан и Питър, който няма фамилно име, доколкото знаем.

— Защо трябва да се интересувам от тях?

— Според дневника на епископа те са имали среща вечерта, когато е бил убит. Аарон е бил просто един от тях — Вейл вдигна рамене. — Ти не пропускаш такива неща, Абъл.

— Фамилията на Питър е Холоуей — каза Търнър. — Той е от Канзас сити.

— Добре свършена работа — каза Гудмън.

— Прегледахме вещите му от Дома на Спасението — допълни Стенър. — Намерихме един дневник на дъното на личното му шкафче. Неговите осиновители не биха могли да се грижат по-зле за него.

— Това е много лошо — каза Вейл.

— Не знаете нищо за едно момче на име Алекс, нали? — каза Търнър.

— Може и да знаем — отвърна Вейл.

— Не сме тук, за да си играем на въпроси! — обади се Стенър сковано.

— Алекс излетя от кафеза — каза Вейл. — Точно сега вероятно е някъде в Аляска като гмуркач за перли.

— А какво ще кажете за момичето?

— Момичето не участва в цирка. Всъщност не знае нищо за убийството на Рашмън.

— Откъде знаете?

— Дойде да ме види. Но нямам понятие къде може да е сега.

— Може да бъде вещ свидетел — каза Стенър строго.

— Какво трябваше да направя, да арестувам един свободен гражданин ли?

— Ти каза нещо за Джордан и Холоуей — вметна Търнър.

— Ще ви заведем при тях — каза Вейл. — Но искам да сме наясно, получили сме анонимна информация за тях.

— Видяхте ли ги?

Вейл кимна.

— Говорихте ли с тях?

— Не.

— Има ли някаква сделка тук? — попита Стенър и студените му очи се присвиха подозрително.

— Не, просто изпълняваме гражданските си задължения.

— Стига глупости — каза Търнър.

— Окей, Лу — тихо каза Стенър. После се обърна към Вейл. — Не искаш нищо срещу това, така ли да разбирам?

— Просто искам да се разбере, че получихме информация и проверихме, преди да ви повикаме. Не искам да бъда обвинен, че съм пратил някого за зелен хайвер.

— Окей, разбрано. Къде са те? — попита Стенър.

— Последвайте ни — каза Вейл и извади чек. — Не е далеч оттук.

Шерифът Лутер Бреш се оказа приятен и отзивчив човек. Четири инча по-висок от баща си, той беше като мечка, с черна брада, разчорлена коса и благи очи и носеше дебело кожено палто и панталони от рипсено кадифе. Единственият белег за служебното му положение беше значката, която носеше на върха на кафявата си филцова шапка и 45-милиметровият пистолет, привързан с ремък към бедрото му. Той нямаше възражения Стенър да поеме разследването и да извика съдебния следовател и съдебномедицински експерт.

— По дяволите, единствено насилие, което става тук, е когато хлапетата се сбият след футболен мач — каза той, като доброволно предложи двамата му подчинени от нощната смяна да обградят с жълти ленти мястото и после ги сложи на пост до стълбовете на входа. Кметът беше затворил крайпътния ресторант петнайсет минути по-рано и се въртеше наоколо като наблюдател, макар че той откри електрическото табло и пусна тока. Харви Уудсайд и д-р Бил Даниелсън пристигнаха към единайсет часа. Уудсайд педантично надзърташе навсякъде, опитните му очи изследваха всеки къс мръсотия и прах. Вейл и Гудмън стояха настрани и наблюдаваха Уудсайд от ъгъла на стаята. Към полунощ Даниелсън беше привършил повърхностния оглед на жертвите и беше готов да изпрати двата трупа в окръжната морга.

— Каква каша — каза той, като се изправи на крака.

— Колко дълго мислиш, че са били тук? — попита Стенър.

Даниелсън бавно поклати глава.

— Това място е по-студено от хладилник, след като този прозорец е бил отворен. Забавило е разлагането. Диви животни са се хранили с тях. По дяволите, може да бъдат две седмици или два месеца. Може би след като ги вземем в града, ще определим по-точно, но сега не се ловя на бас кога се е случило това.

— Мислиш ли, че е имало повече от един извършител? — обърна се Стенър към Уудсайд.

— Е, не съм сигурен, но бих казал не. Виж тук… — той посочи към петната от кръв и черните следи по пода. — Моето предположение е, че високият е бил убит пръв, вероятно точно там, където е паднал. По-малкият е бил нападнат там, влачен е около десет фута и поста вен до другия.