Първичен страх

Градчето Бърджис се намираше на четирийсет и пет мили северозападно от града, един старомоден курорт до езерото, който беше оживен през месеците от май до ноември, а после, през зимните месеци, се превръщаше в тихо, мързеливо селце. Четирите му хотела и три къщи за даване под наем бяха затворени от декември до ранния април, с изключение на някое случайно парти. Макар и уединен в границите на главния град, Бърджис обръщаше много малко внимание на окръжната политика, беше си създал свои собствени правила и разчиташе на трима градски съветници и един кмет-скъперник да поддържат автономията му. Това беше една чиста, незастроена община, чиято ексцентрична, неопределена архитектура допринасяше за чара й и чиито двайсет и пет хиляди жители бяха радикално независими, политически консервативни, клюкари по природа и се чувстваха уютно в горната средна класа благодарение на разрастващия се туризъм, който осигуряваше достатъчно сезонни приходи, за да поддържа през цялата година града в благополучие и доволство.

Политическото седалище на Бърджис беше „Ресторантът край езерото“ — едно погрешно наименование, след като езерото беше на половин миля на изток — в северния край на града. Ресторантът беше собственост на Хилъри Бреш, кмета. Извън сезона беше отворен от шест часа сутринта до десет часа вечерта, седем дни в седмицата. Градският съвет приемаше всяка сряда от десет часа в едно от задните сепарета — всички, които се интересуваха, можеха да отидат там.

Точно на една такава среща градът се съгласи фондацията „Рашмън“ да закупи стария хотел „Уингейт“ и да го превърне в лагер за жителите на Дома на Спасението. Имаше малко мърморене относно това, да позволят на „юноши престъпници и наркомани да скитат из общината“, но едно писмо на архиепископ Рашмън увери местните люде, че няма да имат проблеми и наистина не бяха имали. Така хотел „Уингейт“ се превърна в приюта „Уингейт“.

На Наоми Чанс й бяха необходими три дни в телефонни обаждания до Американската хотелска асоциация, пътнически агенции и други източници, за да провери хотелите и ханчетата в щата до езерото, които бяха затворени през месеците февруари и март, преди да си спомни за приюта. Едно обаждане до Търговската палата в Бърджис беше потвърдило, че наистина има един крайпътен ресторант в града и този приют „Уингейт“ „надолу по пътя и отдясно, близо до езерото“. Това се покриваше с описанието на Рой: „една миля след крайпътния ресторант от дясната страна до езерото.“

Вейл и Гудмън пристигнаха в градчето малко преди смрачаване и спряха в крайпътния ресторант, Бреш един нисък, закръглен мъж със зачервено лице на около шейсет години, с кичури бяла коса, която украсяваше румения му скалп, сложи кафе и пред двамата.

— Просто минавате оттук? — попита той вежливо.

— Как позна? — попита Гудмън.

— Кмет съм на този град от осемнайсет години. Синът ми е шериф. Познавам всички в тази част на града, синко. И след като хотелите са затворени и мотелът е пълен, вие или сте на посещение, или минавате оттук.

— Много проницателно — каза Вейл с усмивка.

— Накъде сте тръгнали?

— Всъщност връщаме се в града — каза Гудмън. — Вече си свършихме работата.

— Ще вечеряте ли?

— Не. Само кафе, колкото да изкараме до града.

— Как така не карате по междущатската магистрала?

— Повече главоболия, отколкото си заслужава по това време на деня — каза Гудмън. — Не обичам да карам броня до броня.

— Тук имаш право.

— Всъщност аз съм идвал тук често като момче — излъга Гудмън. — Семейството ми живееше под наем в един хотел до езерото. Ъ-ъ, хотел „Уингейт“, „Уинторп“…

— Това е старата къща на „Уингейт“, точно надолу по пътя оттук — каза Бреш.

— Точно така, „Уингейт“. Баща ми обичаше да ловува тук наоколо. Тогава бях малко момче.

— Да, трябва да й било преди двайсет години — каза кметът. — От петнайсет години тук не може да се види сърна или мечка. Цената на прогреса.

— Всъщност къде е тази стара къща? — попита Гудмън. — Помня, че това беше едно много голямо място близо до езерото.

— Точно така. На около миля надолу по пътя оттук. Има каменни стълбове от двете страни на пътя, където свиваш. Но точно сега е затворена. И Били Хофстедър, надзирателят, е долу във Флорида на лов. Няма да се върне до следващата седмица.

— Толкова ли е голяма, колкото си спомням? — каза Гудмън, все още търсейки информация.

— По дяволите, сега е по-голяма. Могат да преспят около трийсет души. Има дневна, голяма като стадион. След като я взеха, католиците поправиха и сутерена. Стая за игри, телевизионна стая. — Той се наведе и смигна. — Прекалено луксозна за една банда бегълци и наркомани, ако питате мен.

— Е, може би следващия път, като дойда, ще отида и ще хвърля един поглед.

— Върни се лятото и прекарай малко време при нас — каза Бреш с усмивка. — Ние обичаме вашите пари.

— Съгласен съм.