Първичен страх

— Нищо повече от това?

— Просто още едно доказателство, че Стемплър е планирал да убие епископ Рашмън.

— Защо?

— Понеже е запаметил индексния номер на цитата и го е сложил върху задната част на главата на жертвата, когато я е убил — каза Стенър. — Не зная как наричате това, мистър Вейл, но аз го наричам предумишленост.

Вейл трябваше да вземе бързо решение. Дали да изкара наяве цялата мръсна история за момчетата от олтара, или да спре задаването на въпроси сега? Реши да отстъпи.

— Мисля, че гадаете, лейтенант — каза той. Върна се на бюрото си. — Не можете да докажете, че обвиняемият е бил сам в стаята с жертвата, не можете да докажете, че е нанесъл фаталния удар, не можете да докажете, че е дошъл през задната врата или че е донесъл ножа в спалнята и базирате предумишлеността върху някакви забележки в книгите и дори не можете да докажете, че Стемплър е направил тези бележки.

— Доказали сме го за собствено удовлетворение.

— Добре, предполагам, че трябва да благодарим на щастливата си звезда, че не сте в журито. Нямам повече въпроси, Ваша светлост. Свидетелят може да се оттегли.

Съдията погледна към Вейл, докато той сядаше. Беше ли хванат в капан, чудеше се той. Стори му се, а вероятно и на журито, че Вейл беше отстъпил от цитата в книгата. Сякаш това беше пречупило неговата енергия, а журито схващаше подобни неща.

— Нямаме повече свидетели засега, Ваша светлост — каза Венъбъл. — Щатът ще си даде малко почивка.

Сега беше ред на Вейл. Какво ли криеше, чудеше се Шоут. Не му остана дълго време да се чуди.

— Готов ли сте, мистър Вейл? — попита Шоут.

— Да, сър, защитата е готова да продължи.

— Моля, продължавайте. Вейл каза:

— Защитата вика за свидетел Аарон Стемплър.

И съдебната зала полудя.

35.

Въпреки че Аарон Стемплър беше седял пред съдебната зала вече няколко дни, очакването младият убиец да застане на свидетелската скамейка накара за минута-две залата да заприлича на лудница. Шоут чукаше, за да възстанови спокойствието и една зловеща тишина се възцари на съдебната арена, когато Аарон стана.

Пет дни той седеше тихо и слушаше внимателно как свидетелите на прокуратурата го обрисуват като неблагодарен психопат, убил „светеца от Лейквю Драйв“ с брутална, безчувствена и перверзна комбинация от гняв и отмъстителност. По време на процеса добре облеченият, красив младеж беше слушал с дълбоко безпокойство обвиненията срещу него, като изглеждаше почти уплашен от процедурата. Сега, докато приближаваше към свидетелската скамейка, съдебната зала стана гробовна, зрителите тихо наблюдаваха всяка негова стъпка, разглеждаха израза му, сякаш изражението на лицето щеше да отрази най-перверзните тайни на душата му. Те бяха разочаровани. Всичко, което виждаха, беше един уязвим младеж с детско лице, който изглеждаше и объркан, и уплашен.

Когато трябваше да отговори на клетвата, каза с висок и ясен глас:

— Да, сър, ще кажа истината.

Вейл се приближи към него с ръце в джобовете и едва загатната усмивка върху лицето. Държанието му беше спокойно и окуражително.

— Моля, кажете името си на съда.

— Аарон Стемплър.

— На колко години си Аарон?

— На деветнайсет години съм.

— И къде си роден?

— В едно градче на име Криксайд в Кентъки.

— Това е К-р-и-к-с-а-й-д? — попита Вейл, като каза името буква по буква сред вълна от смях.

— Да, сър.

— Това е в планините в областта на въгледобивните мини, нали?

— Да, сър, на около час път от Лесингтън.

— И къде живееш сега?

— Имам стоянка долу в Пещерите.

— Беше ли доста ужасно там?

— Да, сър. Мрачно, мръсно, мирише лошо, никакъв въздух, вода, тоалетна и душ. Беше лошо, да, сър.

— И колко дълго живя там?

— Три седмици.

— Преди да те арестуват?

— Да, сър.

— Имаше ли работа, когато те арестуваха?

Той кимна.

— Да, сър, чистач в библиотеката.

— Колко пари получаваше?

— Това беше частична работа. Два и петдесет на час за около двайсет и пет часа в седмицата.

— Около шейсет и пет долара на седмица?

— Да, сър.

— Аарон, виниш ли епископ Рашмън за това, че си живял на такова ужасно място?

— Не, сър, това беше мой избор.

— Твой избор?

— Да, сър. Приятелката ми Линда и аз решихме да живеем заедно. Намерихме една едностайна квартира, а Линда си имаше работа в супермаркета, така че можехме да си го позволим. После тя се върна вкъщи в Охайо и аз трябваше да се преместя. Но това не беше по вина на епископа, искам да кажа всичко, което се случи, не беше по вина на никого.

— Беше ли епископът разстроен, че си живял с Линда?

— Никога не е казал нищо за това, по един или друг начин.

— Аарон, имал ли си някога сериозно спречкване с архиепископ Рашмън?

— Не, сър, никога не съм имал някакво спречкване с епископа. Говорехме доста, повечето за нещата, които четях в книгите, разни идеи. Но винаги си бяхме приятели.

— Значи епископът не ти е наредил да си тръгнеш от Дома и все още си останахте приятели, след като ти напусна?

— Да, сър.

Вейл отиде до края на сепарето на съдебните заседатели и се облегна на парапета, така че Аарон гледаше право към съдебните заседатели.

— Ти имаше достъп до библиотеката на епископа, нали?

— Да, имах.