Първичен страх

— Е, той беше страшен човек, висок и слаб като борово дръвче и имаше ужасни очи и дълга брада, която стигаше почти дотук. — Той посочи гърдите си. — Слагаше ръка на рамото ми и натискаше силно, докато коленете ме заболяваха и ми четеше проповеди. Беше сякаш… сякаш ме беше избрал да ми се навика.

— И това те объркваше?

— Не, сър, плашеше ме до смърт. Той проповядваше пъклен огън и проклятие и нямаше място за грешници.

— Значи той беше страховита фигура?

— Да.

— И той ти каза, че ще идеш в ада?

— Да, сър.

— И това те безпокоеше дори като деветгодишен?

— Да, сър, оттогава ме безпокои.

— Значи ти си гледал да потискаш лошите си мисли, както ти каза?

— Да, сър.

— Опитвал си се да не мислиш за лоши неща.

— Опитвах.

— И когато ти идваше лоша мисъл, тогава какво?

— Плашех се… чувствах се… ъ…

— Виновен?

— Виновен, да, сър, но също… знаете, като безпомощен?

— Безпомощен по какъв начин?

— Че ще ида в ада и нищо не може да се направи.

— Аарон, запознат ли си с термина „пориомания“ или „състояние на пориомания“.

— Да, сър.

— Какво означава това?

— Означава да забравяш неща за известно време.

— Имаш ли дума за това?

— Да, сър. Наричам го да ти се губи време.

— И някога губело ли ти се е време?

— Да, сър.

— Често ли?

— Да, сър.

— Кога?

— Е, не съм съвсем сигурен. Отначало не знаеш, че става. После след известно време разбираш кога ти се е губело време.

— Как?

— Е, в един момент седя тук, секунда по-късно — просто едно щракане с пръсти — седя там или ходя навън. Веднъж бях на кино с едно момиче и момент по-късно си излизахме от киното. Не знам как е завършил филмът, просто бях навън на улицата.

— Казал ли си на някого за това?

— Не, сър.

— Защо не?

— Не мисля, че ще ми повярват. Мислех си, че ще ме подиграват или ще странят от мен.

— Значи от страх?

— Да, сър.

— Това тревожеше ли те?

— Е, главно се чудех дали не съм направил нещо лошо.

— Като какво?

— Знаете, може би съм казал нещо лошо, подлудил съм някого, нещо такова.

— Казвал ли си на мис Ребека?

— Не, сър. На никого.

— Знаеше ли какво причинява това? Искам да кажа, имаше ли някои неща, които си отбягвал понеже си знаел, че ще допринесат за това състояние?

— Предполагам, че бяха доста неща. Понякога, когато баща ми ме биеше, ми се губеше време. Следващото нещо, което си спомнях, е, че съм в стаята и това беше един час по-късно. Понякога, когато правех секс, изведнъж се оказвах под душа или на път за вкъщи. Така ставаше. Първия път, когато отидох в католическата църква, ми се случи. Просто нямаше начин да го призная.

— Как се срещна с епископ Рашмън? — попита Вейл.

— Беше долу на Саут стрийт, просех храна, когато една голяма черна кола спря, вратата се отвори и епископът се наведе навън и каза: „Ела тук, синко.“ Така че отидох и той ме попита къде живея и аз му казах, че спя в незаключени коли и той каза „Ела с мен“ и ме закара в Дома на Спасението. Настаних се там същата вечер. Предполагам, че Били Джордан му е казал за мен.

— И вие станахте приятели след това?

— Да, сър. От този момент нататък.

— И говорихте ли на религиозни теми с епископа?

— Да, сър. Той се опитваше да ме убеди да стана католик.

— И ти се съпротивляваше?

— Не съвсем. Аз просто се опитвах да оправя всичко в главата си. Препоподобният Шекълс ми казваше едно нещо, а епископът — точно обратното.

— И ти мислеше доста върху това?

— Да, сър.

— И понякога, когато правеше секс с твоята приятелка, губеше ли ти се време?

— Да, сър.

— Но не знаеш защо?

— Не наистина.

— И ти не си спомняш какво става, когато си в това състояние?

— Не сър. Просто ми се губи време.

— И това ти се е случвало от десет години или повече?

— Да, сър.

— И никога не си казвал на никого?

— Не, сър.

— Сега искам да поговорим за вечерта, когато епископ Рашмън беше убит. Имаше насрочена среща с момчетата от олтара, нали?

— Да, сър.

— Появи ли се някой от другите момчета от олтара?

— Не.

— Никой друг?

— Не, сър.

— Беше ли епископът разстроен?

— Не. Каза, че всъщност е уморен и може да се срещнем друг път.

— Какво направи, когато си тръгна?

— Отидох до Дома на Спасението и намерих едно празно легло. Беше твърде студено тази вечер и не исках да се върна в Пещерите. После реших да ида до библиотеката на епископа и да си взема една книга. Когато стигнах там, чух някакъв шум — като хора, които викат — горе в спалнята на епископа, така че се качих горе да видя дали всичко е наред. Когато стигнах върха на стълбите, си събух обувките и ги сложих в джобовете си. Епископът беше в банята и разбрах, че това, което чух, беше неговото пеене. После… усетих сякаш имаше някой друг там до епископа и тогава ми се загуби времето.

— В действителност не си видял някой друг?

— Не, сър.

— Видя ли епископа?

— Не, сър. Но го чувах. Той пееше в банята.

— Ти просто почувства, че има някой друг в стаята?

— Да, сър.

— После какво стана?

— Следващото нещо, което знам, е, че бях навън в подножието на дървените стъпала към кухнята и видях една полицейска кола… и един прожектор присвяткаше наоколо, после погледнах надолу… и ъ-ъ, имаше кръв навсякъде… по ръцете ми… и ножът…

Аарон спря за момент, гледайки ръцете си.