Първичен страх

— Можеше да си взимаш книги по всяко време, когато пожелаеше?

— Да, освен ако имаше някой в офиса със него. Офисът му беше и библиотека.

— И това беше, след като напусна Дома на Спасението?

— Да, сър.

— Значи ти имаше доверие?

— Да, сър.

„Никакво споменаване на книгите, които Стемплър е подчертавал, помисли си Венъбъл, особено едната от книгите.“ Той очевидно се въртеше около това. Тя си взе бележка.

— Докъде си стигнал с учението, Аарон?

— Завърших средно образование и една година в колежа задочно.

— Взимаше вечерни часове тук в града?

— Да, сър.

— Какви са ти оценките в началното училище и гимназията?

— Винаги бях отличен ученик.

— Беше отличникът на гимназията, когато завърши?

— Да, сър.

— А в колежа?

— Е, взех общо четиринайсет часа, преди да напусна. Бяха общо пет предмета. По всичко имах шестици, освен една петица по икономика.

— Защо имаше петица по икономика? Беше ти трудно?

— Не, сър, просто не беше важна за мен.

— Кога напусна Криксайд, Аарон?

— След като завърших гимназия. Бях седемнайсетгодишен.

— Защо си тръгна оттам?

— Нямаше нищо за мен там.

— Никакво бъдеще?

— Само въглищни мини, където не исках да работя.

— Защо?

— Страх ме беше. Те причиниха смъртта на баща ми. Убиха доста хора, които познавах, докато растях. Не ми беше възможно да живея.

— Майка ти все още беше жива, когато напусна?

— Да, сър.

— Тя прости ли ти заминаването?

— Не, сър, не съвсем. Тя искаше аз да сляза в дупката.

— Искаш да кажеш долу в мините?

— Да, сър. Аз го наричам слизане в дупката. Баща ми ме биеше с камшик понеже не исках да слизам долу и тя беше на негова страна, най-вече защото това беше всичко, което знаеше.

— Как те биеше баща ти?

— Възразявам, Ваша светлост — каза Венъбъл. — Има значителна разлика между бой с камшик и биене.

— Няма значение — каза Вейл. — Ще го кажа по друг начин. Колко често те удряше баща ти?

— Веднъж или два пъти на седмица.

— С ръка ли те удряше?

— Понякога. Повечето пъти ме налагаше с каиша.

— Каиша?

— Това е коланът му. Голям, дебел черен колан, може би два инча широк. — Аарон си вдигна ръката и показа с два пръста дебелината. — Той си го сваляше и ме пляскаше с него.

— Как те удряше с него?

— Караше ме да се наведа над стола и да си сваля панталоните и ме удряше.

— Колко пъти?

— Понякога пет, понякога десет пъти. Може би повече.

— Разкъсваше ли ти кожата върху голия задник?

— Да, сър. Понякога кожата ми кървеше.

— И той правеше това веднъж седмично?

— Понякога повече. Винаги, когато се напиваше.

Вейл се обърна към съдията и каза:

— Ваша светлост, не знам щатът какво разбира под биене, но да бъдеш налаган с двуинчов камшик веднъж седмично, докато почнеш да кървиш, за мен лично е точно това.

— Постигнахте целта си, адвокате — каза Шоут, като кимна.

— Аарон, баща ти можеше ли да чете?

— Не, сър.

— А майка ти?

— Много малко. Тя първа ми чете от Библията — като се запъваше.

— Имал си брат?

— Да, сър, брат ми Сам. Той почина при катастрофа с кола.

— Лели, чичовци, други роднини?

Той поклати глава.

— Не.

— Кой имаше най-голямо влияние в живота ти, Аарон?

— Това беше мис Ребека, учителката ми.

— Тя беше твоя учителка, докато отиде в гимназията, нали?

— Да, сър, това беше едностайно училище и тя ни беше учителка. Научи ме на всичко, което знам. Научи ме да чета, история, география на света. На наука и психология, приключенски книги и подобни. Имаше много книги вкъщи и ми позволяваше да чета една по една. Прочетох всичките тези книги, преди да отида в гимназията и всички книги в библиотеката в Криксайд — които не бяха много. Може би наполовина на тези, които имаше в библиотеката на епископа.

— На родителите ти не им харесваше да носиш книги вкъщи да четеш, нали?

— Това беше като обида за баща ми, след като той изобщо не можеше да чете. Мисля, че той и мама смятаха това за загуба на време.

— Мис Ребека насърчаваше ли те да напуснеш Криксайд?

— Да, сър. Каза ми, че нямам бъдеще там и рано или късно ще завърша живота си в дупката.

— Значи ти напусна, когато беше на седемнайсет?

— Да, сър.

— Къде отиде най-напред?

— Отидох в Лесингтън и работих в една погребална къща около шест месеца, после дойдох тук.

— Защо напусна Лесингтън?

— Винаги съм искал да дойда тук в града.

Вейл тръгна бавно по дължината на сепарето на съдебните заседатели, като плъзгаше ръката си по полирания парапет.

— Коя е първата книга, която си прочел, Аарон?

— Библията. Това беше единствената книга вкъщи.

— Колко голям беше тогава?

— Когато я прочетох за първи път?

— Да.

— На около шест години.

— Прочел си Библията, когато си бил шестгодишен?

— Да, сър.

— Религията важна ли е за теб?

— Да, сър.

— Защо?

— Е, сър, предполагам, че се опитвам да го проумея.

— Религията присъства в мислите ти доста, така ли?

Аарон кимна.

— Да, сър.

— Вярваш ли в Господ?

— Да, сър.

— Християнин ли си?

— Да, сър.

— Освен от Библията кога за първи път разбра за Христос?

— Това беше от преподобния Шекълс.

— Колко голям беше тогава?

— На около девет, предполагам.

— Разкажи на съдебните заседатели за преподобния Шекълс.