Първичен страх

— Мисля, че може би ще искаш да се обадиш. Търсят те от офиса на съдията Шоут.

7.

Какво, по дяволите, можеше да иска Шоут? Вейл недоумяваше, докато таксито внимателно се промъкваше по хлъзгавата кишава улица и се шмугна до бордюра пред съда. Беше ли сърдит заради споразумението? Беше ли ядосан, че Вейл беше поставил на колене града, окръга и щата? Дали си беше спомнил за някоя обида, или дързост по време на процеса? Може би щеше да го зашлеви с някоя призовка за оскърбление просто от злоба. Беше сигурен само, че това нямаше да бъде приятна среща.

Когато влезе в сградата, Боби, продавачът на вестници, му извика:

— Хей, мистър В, продадохме всичко. Най-търсеното издание, което някога са напечатали.

— Страхотно — каза Вейл.

Съдебната зала беше на четвъртия етаж. Когато Вейл влезе в почти празната зала, Шоут клатеше едновременно главата и ръката си.

— Не, не, не — рязко каза той. — Отхвърля се, отхвърля се. Хайде, по-бързо, бих желал да свършим с тази процедура днес, ако изобщо е възможно, джентълмени.

Палача Хари Шоут председателстваше съдебната зала с диктаторски плам. Той беше господарят на своето владение, един калвинистичен моралист, който виждаше по-скоро греха, а не грешника, и който раздаваше правосъдие, без да зачита обстоятелствата и ситуацията. Един сърдит, напрегнат мъж без чувство за хумор, който имаше обноските на виенски бизнесмен — строг, въздържан, подозрителен. Мустаците му бяха прецизно подстригани, а черната му коса беше сресана назад. Той беше човек, който изглеждаше постоянно нетърпелив по време на процеса, който се беше заклел да води, и така малкото чукче се беше превърнало в продължение на ръката му. Той го използваше да налага подчинение н съдебната зала.

Като първи републикански съдия, избран от дванайсет години, Шоут отдаваше победата над демократическия си опонент на ултраконсервативните си възгледи. Той едва прикриваше грубото си отношение, почти в ущърб на подсъдимите, които тайно вярваше, че са виновни, докато не се докажеше, че са невинни — в противен случай защо ще се намират в съдебната му зала? Шоут нямаше време за тези, които одобряваха незаконните аборти, за лентяите, които вярваха, че смъртното наказание е варварски акт, или тези, които търсеха причината и следствието в социалната поквара на обществото.

Но Палача Хари познаваше закона. Бивш прокурор, той имаше тази вид памет, която веднага можеше да се позове на зашеметяващ брой правни прецеденти по име, дата, религия и съдържание. И въпреки че понякога беше способен да произнесе поразяващо мъдра и непредсказуема присъда, той беше суров съдия, бездушно незаинтересован от социалните обстоятелства и извършителя. Престъплението си беше престъпление. Наказанието си беше наказание. Състраданието нямаше място в правната система. Той се усмихваше единствено когато произнасяше присъдата. Веднъж, когато един млад престъпник дръзко предложил по възможност той и надзирателят му да се срещнат със съдията преди произнасянето на присъдата, Шоут се усмихнал почти ликуващо, погледнал надолу към младежа и обяснил: „Синко, твоят надзирател още не се е родил… Трийсет години.“ Вейл винаги беше подозирал, че Шоут постоянно трябваше да потиска лудото си желание да скочи и да извика: „Отрежете им главите!“, като Дама Купа от Страната на чудесата.

Преди Вейл да успее да седне, съдията го видя и рязко посочи към вратата на своя кабинет. Когато Вейл обърна ръка към себе си и изрази въпроса „Аз ли?“, Шоут енергично кимна. И така Вейл безшумно тръгна надолу по външната пътека между редовете на залата и мина през вратата в ъгъла.

Малката стая беше безупречно чиста и идеално подредена. Бюрото беше празно с изключение на един пепелник, телефон и мраморна поставка за писалки. Книгите в лавиците зад бюрото бяха така идеално наредени, сякаш беше използвана линийка. Всичко в стаята беше симетрично: бюрото с острите си ъгли, столовете с нрави облегалки, които изглеждаха обидно неудобни, лампите „Уотърфолд“ със строги шестоъгълни абажури, списанията на масичката за кафе, наредени на купчина така прецизно, че заглавието на всяко отдолу се виждаше над ръба на горното и бяха разположени точно под прав ъгъл в края на масичката. Възможно ли беше някой да развали тази купчина, за да прочете някое от периодичните издания?

Прецизност. Това беше точната дума. Идеалното описание на върховния съдия Хари Медисън Шоут. Той беше много прецизен. И разочарован — понеже Шоут беше човек, който изискваше ред в един долен свят, който преди доста години беше загубил чувството си за ред. Вейл реши да не прави вдлъбнатина върху възглавниците на канапето и вместо това отиде до отдалечения прозорец, който прикриваше извода на парното. Топъл въздух безшумно се издигаше нагоре и парата замъгляваше прозореца. Той изтри малко кръгче в него и погледна надолу към улицата. Близо до ъгъла две черни коли, изглежда служебни, се бяха ударили. Хората пазеха равновесие с ръце, докато се тътреха по гладкия като стъкло паваж. Един наистина дяволски ден за импровизирана среща по заповед.