Първичен страх

Шоут влезе в стаята с един вид снобско чувство за собственост. Това беше неговото място, неговото светилище, и безжизнените му очи затанцуваха от едната част на стаята към другата, за да видят дали нещо е нарушено, или преместено от мястото му.

— Радвам се да те видя отново, адвокате — каза той, като протегна една мека, месеста ръка. — Много любезно от твоя страна, че дойде веднага — и то в това шибано време.

Епитетът изненада Вейл. Ругатните не бяха в стила на Шоут. Съдията бавно свали робата си през главата, отвори един шкаф до барчето с напитки и я закачи внимателно на една мека закачалка за дрехи, като я вмъкна между другите дрехи, всичките отделени на около инч да не се допират. Облече си сакото, приглади го, като си напъха ръкавелите и закопча средното копче.

Спи с пижама, помисли си Вейл. Закопчава всичките копчета, дори и най-горното, мушка се в леглото от горната страна, за да не развали завивките; вероятно спи хоризонтално по гръб с ръце върху гърдите си, като труп, така че да не разхвърля леглото.

— Свърших за деня, така че имаме достатъчно време — каза Шоут. — Какво ще кажеш за едно питие? Бърбън, скоч?

— Имате ли бира?

— Не — каза Шоут и погледна така, сякаш му замириса на умряло.

— Бърбън, с малко лед и може би около инч вода.

Спиртните напитки бяха в бутилки от прозрачен кварц с малки месингови висящи етикети около гърлата. Шоут взе две чаши и внимателно ги подреди една до друга върху барчето. Извади две кубчета лед, пусна ги в едната чаша и наля около инч вода върху тях. Вдигна чашата, разгледа съдържанието и добави още. После напълни останалата част от чашата с бърбън и я подаде на Вейл. Напълни собствената си чаша със скоч без лед, гаврътна половината още с първото отпиване и въздъхна със задоволство.

— Човек може винаги да употреби скоч в края на деня — каза той. — Особено в тази джунгла.

Той седна, хвърли за момент изпитателен поглед на бюрото, после премести мраморната поставка за писалки с половин инч наляво. Усмихна се на себе си, изтри някаква въображаема прах от бюрото си, извади една ленена салфетка от чекмеджето, внимателно я изравни с ъгъла на бюрото и сложи чашата си върху нея. Погледна към Вейл.

— Ще те помоля за една малка услуга — каза той.

— Окей — каза Вейл. — Каква?

— Имам едно дело, за което искам да се погрижиш. Безплатно. Това не би трябвало да е проблем, нали така? Разбрах, че твоят дял от неотдавнашното одиране на данъкоплатците е половин милион долара.

— Джо Пинеро беше този, който беше одран — в буквалния смисъл — според съда. Ако това има значение.

Шоут изглеждаше раздразнен. Той затвори очи и каза:

— Не бъди твърдоглав с мен, мистър Вейл.

— Просто излагам фактите. Ваше благородие.

— И бедният стар Ал Силвърмън. Ти наистина му скрои номер, нали? Човекът прекара три седмици в болница и сега разбрах, че е подал молба за преподавателска работа в градския университет.

— Защо изведнъж почваме да съжаляваме бедния стар Ал, Ваше благородие? Нашариха му задника. Случва се.

— Но не и на теб. Не и през последните… колко, четири години, откакто не си загубил дело?

— Има и признания за извършено престъпление, ако правилно си спомням.

— Както знаеш, не гледам с добро око на признанията за извършено престъпление — каза Шоут почти яростно. — Аз казвам, яви се в съда, спечели или загуби, затова са съдилищата.

— Да, сър, знам вашето предпочитание по този въпрос. Колкото до Ал Силвърмън, той е дяволски добър адвокат. Просто лошият случай го погуби.

— Гангстерът ли, мистър Вейл? Всички знаят, че Пинеро е убиец на… — Той неопределено махна с ръка. — Който и да е…

— Което няма абсолютно нищо общо с факта, че трима полицаи са го използвали като тренировъчна круша. За това ли ме извикахте? Да ме сдъвчете, че съм спечелил делото?

— Казах ти за какво става въпрос. Става въпрос за това, сър, че аз ви моля да се заемете с това безплатно дело като лична услуга.

Човек не отказва на съдия от върховния съд лична услуга.

— Надявах се, да се махна за около две седмици и да ида на риболов в Кийз — каза Вейл. — Разбирате, да си заредя батериите. Приемам, че това може да почака няколко седмици…

— Не, не, не — остро каза Шоут. — Насрочването на делото е утре и аз се надявам да влезе в съда след, ох, максимум шейсет дни.

— Какво е обвинението?

— Предумишлено убийство.

— Дело за убийство! Искате да ида на съд с дело за убийство след шейсет дни? Кой е клиентът?

Шоут се наведе напред и се усмихна.

— Аарон Стемплър — каза той.

— Аарон… — започна Вейл и си спомни името. Боже мой! Той загледа Шоут през бюрото няколко секунди. — Тази история с Рашмън…

— Да, мистър Вейл. Историята с Рашмън.

Аарон Стемплър беше момчето, което бяха арестували за убийството на архиепископ Рашмън.

Шоут бръкна в едно чекмедже, извади тънка черна пура, разопакова я и внимателно отряза кранчето й. Вейл извади една цигара.