Първичен страх

И така Янси се нуждаеше от нея и тя имаше възможност за един последен изстрел във Вейл и този път той беше силно притиснат към стената. Това беше засада, но щеше да се появи на първите страници.

— Пресата ще маневрира — каза тя. — Делото Кастило пак ще излезе на бял свят. Мач реванш. Битка на половете. Като топъл хляб ще използват това.

— И така… съгласна ли си?

— Чувствам се като лъжкиня, която играе срещу него с белязани карти.

— Каква е разликата? — отвърна Янси. — Ти му дължиш на копелето едно, нали така?

Тя помисли за момент и бавно кимна.

— Да — каза тя, — дължа му на копелето едно.

9.

Вейл и пазачът взеха асансьора до дъното на шахтата, преминаха през една желязна врата и слязоха по едно каменно стълбище. Трябваше да има четири етажа под земята. Групата килии бяха издълбани в скалата с по един инч дебели железни врати. Две прикрити лампи над главата бяха единственото осветление. Подът и стените бяха влажни и хлъзгави и цялото място миришеше на урина, изпражнения и повръщано.

— Никога преди не съм бил тук долу — каза Вейл с отвращение. — Как така не сте с маски и кожено трико и не носите камшик? Къде са инструментите за мъчения?

— Много смешно. Наистина ли ще защитавате „Касапина“?

— Къде си чул това?

— Кое, че ще го защитавате?

— Не, това повтаряно наименование „Касапина“.

— Всички го наричат така.

— Искаш да кажеш всички в тази част с килиите, или всички в полицията, или всички в целия свят? Обясни ми това „всички“.

— Знаете — всички. Пишеше го във вестниците.

— Е, това определено го прави достоверно, нали?

— Стигнахме — каза пазачът. Той отвори една шпионка и Вейл надникна в стаята не по-голяма от шест на четири фута. Имаше подвижно брезентово легло до една от стените и кофа в ъгъла. Вейл успя смътно да различи една фигура в края на леглото. Стените имаха цвета на кал.

— Вътре няма светлина.

— Не му е необходима светлина.

— Какво, по дяволите, е това? Това не е затвор, това е едно проклето средновековно подземие. Искам клиентът ми да излезе оттук. Веднага! Искам го в килия с тоалетна и светлина и надявам се с мивка, така че да може да си мие зъбите. Искам и да си вземе душ.

— Знаеш ли какво е направило това малко копеле?

— Не ме интересува, дори да е изгорил папата и да е пекъл бели градински ружи върху него…

— Кой, по дяволите…

— Ако искаш да ме попиташ кой, по дяволите, съм аз, ще ти спестя усилието. Аз съм Мартин Вейл, аз съм неговият адвокат. Аз съм също човекът, току-що осъдил града на седем цяло и шест проклети милиона долара. Искаш ли да се опитам да го осъдя на десет? Искаш ли да направя това? Защото или ще го преместите горе, където не трябва да му пускате въздух през тръба, за да може да диша, или ще ви осъдя, града, окръга и всяко шкембе, дето работи тук. Ключовата дума е веднага!

Половин час по-късно Стемплър беше изкъпан, дадено му беше сиво затворническо облекло и беше преразпределен в бяла килия, която беше чиста, имаше тоалетна и мивка и миришеше на дезинфекционен препарат. Нямаше прозорци, но имаше светлина. Вейл чакаше в килията, когато го доведоха. Той чу познатото отваряне на вратата и тракането на веригите, когато Стемплър приближи с пазача. Те спряха пред килията.

Стемплър беше с оковани глезени и китки. Вейл го погледна със смесица от шок и изненада. Аарон Стемплър беше висок около пет фута и осем, нормално сложен, тежеше може би 120 фунта. Нямаше нищо особено в него освен лицето. Имаше меки, естетични черти, високи скули, прав нос и малка уста във формата на сърце. Кожата му беше безукорно бяла, като каймак. Имаше нежни сини очи. Рошава лимоненоруса коса падаше върху челото му. Младежът изглеждаше повече смутен, отколкото уплашен.

Боже мой, помисли си Вейл. Той има съвършено ангелско лице.

— Свали всички тези глупости от него — каза Вейл.

Пазачът махна оковите около глезените на Стемплър, отключи белезниците и леко бутна Стемплър в килията.

— Трябва да заключа вратата, Марти — каза затворническият служител, който работеше отдавна тук и не взимаше каквото и да е престъпление насериозно. — Искаш ли да излезеш и да говориш с него през решетките?

— Просто заключи, Тим. Ще викам, преди да ме убие.

Пазачът вдигна рамене. Дръпна желязната врата и я затвори. Ключалката щракна. Пазачът тръгна надолу покрай редицата килии.

— Аарон, името ми е Мартин Вейл. Можеш да ме наричаш Мартин или Марти, приемам и двете.

Момчето се усмихна.

— Съдът ме назначи за твой адвокат. Аз ще те защитавам срещу каквито и да е обвинения, повдигнати срещу теб по време на обвинението на делото в петък. Ще направя това безплатно. Това означава, че няма да ти струва нищо.

— Всемогъщи Боже — каза момчето. — Благодаря, ще ви бъда признателен. И благодаря, че ме преместихте тук горе.

Той говореше с един вид библейски-ранноанглийски диалект, който отличава аиалачите, и с една непосредственост, с която са известни хората от планините. Гласът му беше висок алт, сякаш изобщо не е модулирал и неговата невинна и почти детска отзивчивост смая Вейл. Беше ли това наистина дете?