Първичен страх

— Все още имаме работа тук — грубо каза Стенър. — Ще имаш тази възможност, когато си тръгнем.

Вейл погледна изцапаната стена.

— Те наистина хубаво са го подредили, нали?

— Да, ще видиш, когато получиш снимките. Пакетът, който поръча, ще бъде на бюрото на сержанта утре рано сутринта в полицейския участък. Това включва и данните от аутопсията, които току-що пристигнаха.

— Благодаря.

Вейл наблюдаваше как един техник отряза едно кръгче от килима и го пусна в пластмасова чантичка.

— Надявам се, че ще остане нещо за разглеждане, когато свършите — каза Вейл. — Ще ми липсват някои подбрани парченца тук-там; допускам, че ще ни съдействате.

— Не ни създавай трудности — каза Стенър, гледайки назад към стаята.

— Имам призовка тук, лейтенант…

— Когато свършим, ще те уведомим, адвокате. Сега имаш ли нещо против? — Той посочи към вратата.

Вейл слезе на долния етаж. Сестра Мери Алис я нямаше. Той отиде до офиса и погледна вътре.

Изправена сама до малката масичка с лице към писалището, стоеше малка бронзова статуя на папа Павел, ръцете му бяха протегнати сякаш да обгърнат света, главата му беше наведена на една страна в израз на състрадание. На стената зад писалището висеше — като суров и непоколебим пазител на помещението — снимката на единствения човек, пред когото епископ Рашмън беше отговорен, папа Йоан Павел.

Писалището беше огромно, от тежък махагон, както и трите стола, наредени в полукръг пред него. Това беше изстинала, аскетична стая, с изключение на един шезлонг в ъгъла и няколко книги и периодични списания накуп до него. Имаше и добре заредени, вградени лавици с книги на двете съседни стени на стаята, което придаваше топлина на иначе студения интериор.

Вейл влезе в офиса, като вървеше покрай лавиците с книги. Те бяха натикани в една поразителна смесица: религиозни списания, кодекс на каноничните закони с кожена подвързия и религиозни трактати; чуждестранни издания на романи от Данте, Достоевски и други велики писатели; работите на Русо, Лок, Хобс и Дарвин, както и психологични изследвания от Фройд. Кант и Шопенхауер.

Бюрото му беше подредено — телефон, календар, два подноса за писма и книга за срещи, все още отворена на последния ден на убийството. Вейл я прелисти. Срещи, крайни срокове, вечери и съвещания бяха изпълнили почти всеки ред, понякога с промеждутък само от петнайсет минути. За съдбоносната вечер той беше надраскал: „критика на момчетата от олтара“ и „касетка с проповед“ последвано от: „Тема — Декарт: Мисля, значи съществувам, следователно, ако проблемите могат да се решат от човешкия разум, ще се превърне ли Бог в отживелица? Обяснение.“

Това беше интересна теза и Вейл я нахвърли в бележника си повече от любопитство, отколкото заради мисълта, че това може да има връзка с делото. После опита чекмеджетата. Едното горе вляво беше заключено. Той взе един кламер от средното чекмедже, огъна го на две и го мушна в дупката на ключалката, завъртя го, опипа запъването, после усети, че захапа и отключи ключалката. Отвори чекмеджето, вътре имаше малък кожен дневник. Първата половина беше с адреси, а на втората пишеше „Лични срещи“.

Той прегледа страниците със срещи напосоки. За девети март Рашмън беше написал с молив „Линда 555-4527“. Нямаше много други бележки. Изглежда, че архиепископът е имал твърде малко време за лични въжделения. Вейл записа информацията в собствения си бележник, затвори и заключи отново чекмеджето. Стана и се загледа в другите заглавия на книгите върху лавиг ците, но беше прекъснат от един мек, ирландски акцент.

— Извинете, детективе, мога ли да ви помогна?

Свещеникът, който беше влязъл в стаята, беше на около петдесет години, кръгъл, с чисто бяла коса и приятно, почти херувимско лице. Но чертите на лицето му бяха хлътнали от тежестта на изминалите няколко дни и очите му бяха зачервени или от недоспиване, или от плач. Носеше черна лента на левия си ръкав.

— Съжалявам, не исках да нахалствам. Аз не съм полицай, отче, аз съм адвокат. — Вейл се поколеба за момент, преди да добави: — Аз представлявам Аарон Стемплър.

— Разбирам — каза свещеникът, очевидно нито шокиран, нито разстроен от признанието. — Аз съм отец Август Делани — и подаде ръка.

— Вейл. Мартин Вейл.

— Бедният Аарон — каза той. — Господ да благослови момчето. Моля се за неговото опрощение.

— Познавахте ли го?

— О, да. Приятно момче. Господ знае какви ужасни демони са обладали душата му, за да извърши такава постъпка.

Вейл не беше съгласен с неговата обичайна проповед за качеството на невинността.

— Каква ирония, нали? — тихо каза отец Делани. — Епископът е не само жертва, но и неговото уединение е нарушено дори в смъртта. Какъв срам, милият човек дори не може да почива в мир.

— Съгласен съм — каза Вейл. — Вижте, отче, това вероятно е тъп въпрос, но какво точно прави един епископ?

Свещеникът се усмихна и тръгна покрай бюрото да провери пощата.