Първичен страх

Това беше започнало преди осем години в онази нещастна вечер на старата Арена на Дванайсета улица. Дванайсета улица… Господи, колко му липсваше. Сивият стар хамбар беше заменен от гигантски куполооб-разен стадион с нежното название Цицата — с изкуствена трева, кондиционери и каианчета за бързи закуски. И съвсем нов футболен отбор, закупен и на издръжка на банкерите, адвокатите, хотелиерите и търговските предприемачи, за които това беше още една клечка върху таблата за игра на крибидж, този барометър за растежа и прогреса, използван да примами конгресмени, туристи и големи мангизлии в кошарата. Притокът на долари беше цената, това алчно вливане на зелена кръв помпаше сърцето на града, което поддържаше финансовата циркулация в движение, правеше богатите по-богати, бедните по-бедни и караше голямата маса на средната класа да марширува на място. Боксът, това неандерталско пускане на кръв, беше отпратен в западнали, малки зали на многолюдните предградия на града, където нямаше да се вижда или чува от великолепието на, да кажем, професионалния футбол, където се иска повече време човек да си размести коляното, да си строши раменете, да си съсипе глезените, да си счупи кокалите и разбърка мозъка срещу шест-седемфутовите яки гладиатори. Тези, които дърпат конците, разбира се, се радват на антисептично съзерцание на играта. Седнали високо над множеството в своите луксозни клубове, на влиятелните хора им бяха спестени истинските звуци от битката на футболното игрище — трясъкът от блъскането на телата, виковете от болка, хрущенето на костите, всичките действителни ругатни, съпътстващи славата. Всичко това се правеше в името на най-традиционното — парите в банките.

Но преди осем години в петъчните вечери човек все още можеше да отиде до гимнастическия салон на Дванайсета улица, да помирише истинските миризми — пот, медицински спирт, смоли, алкохол, бира, стипца, цигарен дим — и да наблюдава покрай ринга как точките ставаха едно към едно и да тренира едно изкуство, което дори хилавите и претенциозни гърци признаваха като истинска проверка на сръчността, красотата и силата.

Гудмън беше чернокос, хубав мъж въпреки белезите от битките, с които той се гордееше: леко сплескан нос, мрежа от белези по веждите, огънато ухо, дясна ръка — толкова слаба поради счупените кости, че той едва можеше да погали една котка, без да трепне, и завинаги изкривена преграда на носовия канал, присъщо на професионалните боксьори. Говореше като вечно настинал човек и все пак в случаите, когато се налагаше, можеше да се позове на коефициента си за интелигентност 132 и да ораторства красноречиво като някой амбициозен млад адвокат. Той беше две години по-млад от Мартин Вейл и на три семестъра и един държавен изпит далече от реализацията на своята мечта. Това никога нямаше да се случи ако не беше Марти Вейл.

Гудмън беше израсъл под знака на две страсти, бокса и правото, професии не толкова без връзка. Той беше така омаян от красноречието в съдилищата, както и от грубостта на ринга; неговите идоли се бяха превърнали в легенда: Клерънс Дероу, Уилям О. Дъглас, Мохамед Али, Шугър Рей Леонард. Като беден и пробивен ученик в колежа Гудмън зависеше от спорта да се издържа. Той му беше осигурил статус на герой в гимназията и стипендия в щатския университет. Веднъж завършил, той заложи на вярата си, че може да изкара правния университет чрез бокса. Негов идол стана Мартин Вейл, който вече беше успял да си извоюва едно подходящо място сред местните аристократи с половин дузина зрелищни победи в съда. Когато имаше възможност, Гудмън сядаше на предния ред и наблюдаваше как Вейл вършеше правни вълшебства и Вейл, един боксов запалянко, забеляза младия боксьор в съдебната зала. Те се сприятелиха и Вейл стана наставник на боксьора — студент по право.

З февруари, 1975 г. Той играеше срещу един бавен, спънат, тежкоподвижен, мускулест вол на име Джордж Траджило, който сам се беше кръстил „Златото на Темпа“ и имаше грацията на щраус. Истинските удоволствия от нападението и отбягването на удари, движението на краката, бързината и подвижността, всичко това беше минало покрай Траджило; той се беше придвижил нагоре само с помощта на грубата сила. Можеше да удря като с чук и имаше желязна челюст.