Първичен страх

— Аха. Е, сега дай да видим, ти си събрал цялата банда тук в ледения студ, имиулсивно… пътищата са почти непроходими… така че, очевидно имаме работа с нещо страшно важно.

— Ъхъ — каза Вейл.

— Имаме нов клиент.

— Признавам — съгласи се Вейл.

— Хм! — Съдията ходеше край писалището и гледаше монетата. — Нов клиент — каза той на себе си. Отново погледна към Вейл. — Видя ли се с някого, след като закусихме?

Вейл кимна и вдигна един пръст.

— И така, ти си посетил някого — неочаквано, иначе щеше да ми споменеш на закуска — и резултатът от това посещение е че си имаме нов клиент. Така, човекът, когото си посетил, е клиентът? Или той представляваше клиента? Очевидно, след като сложи долу сребърната ръкавица, трябва да е някой, когото познавам, или нещо, за което знам. Нов клиент, някой, когото познавам…

Той отиде до прозореца и погледна заледения пейзаж, задърпа устните си, почна да мърмори и обиколи стаята. Беше голямо представление. Върна се до ъгъла на бюрото, погледна настойчиво Вейл и каза:

— Аарон Стемплър.

— Поразително — каза Гудмън, докато Вейл слагаше монетата в протегнатата ръка.

— Елементарно — каза Вейл. — Като си помислиш, кой друг може да е освен Аарон.

— Наистина ли ще защитаваме момчето, което е убило Негово Високопреосвещенство? — попита Гудмън.

— Заподозрян в убийството на Негово Високопреосвещенство — поправи го Вейл.

— Не чакаха дълго, за да си върнат, нали? — каза съдията. — Съдбата им осигури идеална възможност.

— Какво искаш да кажеш? — попита Наоми.

— Време за разплата — каза Вейл. — Техният начин да си го върнат заради сделката. Дават ни едно дело, което не можем да спечелим с клиент, за когото всички мислят, че може да накара Менсън да изглежда като малкия Бо Пийп. Е, нека им дадем да разберат.

— И как мислиш да направиш това? — попита Наоми.

— Със силата на справедливостта! — засмя се съдията.

— О, глупости, пак започваме — изстена Гудмън.

Докато правеха сандвичи, телефонът звънна. Наоми отиде в другата стая, замънка в слушалката, затвори и се върна.

— Искаш ли да разбереш кой е твоят опонент? — попита тя тържествено.

Всички я погледнаха.

— Джейн Венъбъл.

— Невъзможно — каза Вейл. — Тя ще работи в една от тези престижни фирми в края на месеца. Вече е подала молба за напускане!

— Е, очевидно я е оттеглила. Това беше моят вътрешен човек. Това е самата истина.

— Не са пропуснали нито един номер — каза съдията. — Този път всички ще си го върнат.

— Копелета — каза Вейл, като се усмихваше със стиснати устни.

Събраха се около голямата маса. Вейл не обръщаше внимание на храната, ходеше из стаята с една линийка, която използваше като рапира, и цепеше въздуха с нея, докато говореше. Беше си свалил пуловера й ходеше но тениска с надпис „На мъртвите с благодарност“, наполовина извадена от джинсите.

— Е, на тях им е необходимо едно нещо, за да стъкмят делото, и те все още го нямат — каза той.

— И какво е то? — попита Наоми.

— Може да си имат оръжието, може да си имат отпечатъците и кръвта по тялото на Аарон, заснетата сцена в изповедалнята, но нямат мотива, за да оправдаят делото.

— Защо? След като могат да докажат, че ножът е бил в ръката му, че е бил в стаята и после в изповедалнята…

— Характерът на престъплението. Томи — каза Вейл. — То е прекалено ужасно. Съдебните заседатели ще искат да узнаят защо. Когато видят това момче там, ще поискат да разберат защо е извършило такава постъпка. Можеш да се басираш на фолксфагена си, че Венъбъл кара Стенър и целия му екип да работят извънредно, за да открият това.

Съдията не каза нищо. Той седеше тихо на стола си, ядеше пастърма с ръжен хляб, отпиваше мляко със сода и следеше как Вейл развива делото си.

— Какво ще стане, ако не намерят мотив?

— Тогава ще измислят.

— В такъв случай, какво можем да направим? — попита Гудмън.

— Да го намерим преди тях — каза Вейл. — Така че да можем да помислим как да го опровергаем пред съда. Така ли е, съдия?

— Без правдоподобен мотив, мисля, че няма да го изгорят. Доживотен, може би, но не на електрическия стол. И така, Мартин, разкажи ни за нашия клиент.

— Няма да повярвате — отвърна Вейл.

— Луд ли е? — попита Томи.

— Държи се нормално, както всички в тази стая.

— Което не ми говори много — вмъкна съдията.

— Казвам ви, че това е най-сладкото момче, което бихте искали да срещнете. Изглежда като хорист. Ако беше на шест години, щеше да мине за Шърли Темпъл.

— Има ли ореол? — саркастично попита съдията.

— Кълна се в Бога, че може да мине за ангел. Говорих с една от сестрите в „Света Катерина“ и знаете ли как го описа? Великодушен, внимателен, услужлив…

— Пестелив, смел, чистоплътен и почтителен — това е веруюто на бойскаутите — каза Томи. — Има ли орден за забиване на нож?

— Не е смешно. Искате ли да чуете, или не?

— Не се дразни, не се дразни — каза Наоми.

— Прекарах двайсет-трийсет минути с момчето. Предавам ви първото впечатление, окей? Той е някъде от Кентъки, Криксайд.

— Криксайд? — попита съдията.

— Криксайд. Понеже е близо до един водопой.

— Страхотно — изстена Гудмън. — Това ме чака мен, усещам го.