Първичен страх

Гудмън беше издържал и на двете през десетте рунда и по чудо беше все още прав, когато удари последният гонг. Първите шест рунда той беше млатил Траджило с мощната си дясна ръка, провирайки се през маховите му движения, и удряше мексиканеца по носа и челюстите. Сякаш удряше по парен локомотив. На седмия Гудмън излезе бързо, решен да пробие и да изпрати „Златото“ обратно в Темпа на носилка. С първия удар едно от кокалчетата на пръстите му сякаш потъна почти до китката. Болката доминираше през останалата част от битката. Той продължаваше да удря и всеки мощен удар разбиваше друга кост от съсипаната му ръка, докато накрая му беше останала само лявата за противодействие и удар. Сурова гордост го държеше на крака. Когато последният гонг удари, той залитна обратно към своя ъгъл и се просна на стола си.

— Какво, по дяволите, стана? — попита неговият треньор Ели Пинкъс след една освежителна глътка, като налагаше отворените рани на Гудмън с огъня на стипцата.

— Мисля, че си строших десницата — задъхано каза Гудмън.

Наистина.

По-късно, седнал на ръба на масата в мрачната съблекалня, той и Вейл наблюдаваха как Пинкъс разрязва ръкавицата, за да се покаже една смачкана и кървяща маса. Две разбити кости се подаваха от стеклото месо. Кръв бликаше от неравните разкъсвания в някога мощната десница. Вейл извърна глава от гледката.

— Ще почакам отвън — каза той, за да бъде последван след няколко минути от Соубоунс Уотсън, местния непрактикуващ лекар.

— Той трябва да иде в болница, Марти. Две от кокалчетата му са изхвръкнали чак до лакътя, по дяволите. Но той не иска да иде. Мисля, че се страхува да не му отрежат ръката или нещо такова.

— Просто повикай бърза помощ. Кажи им да изключат сирената. Ще се промъкнат и ще го вземат.

— Той е свършил, знаеш — каза Соубоунс. — Няма да може да удари и един самун хляб с тази ръка, без да си повреди няколко кости. Голям позор! Един доста многообещаващ боксьор средна категория беше този Томи. Бърз, умен — винаги е хубаво да видиш едно колежанско момче да се състезава, придава ни малко класа. Но за него всичко вече свърши. Томи трябва да разбере това.

— Аз ще поговоря с него.

— Да, добре, но стой надалеч, все още може да удря с лявата ръка.

Вейл се върна в съблекалнята, където Соубоунс беше превързал юмрука, сега с големината на пъпеш, с бинт и му беше дал няколко обезболяващи.

— И така, възкръснах, а? — каза Гудмън, като леко сливаше думите, когато хапчето демерол почна да действа.

— Соубоунс казва, че с десницата ти е свършено.

— Какво разбира той? Ако беше някакъв доктор, нямаше да се препитава тук. — Гудмън прекара леко пръстите си по бинтованата ръка и трепна. — Глупости, имам още дълго да уча в този университет.

— Може би не — каза Вейл. — Може би аз мога да те използвам.

— Да правя какво?

— Разследване. Повечето от тези местни грубияни не могат да си намерят шапката, освен ако я носят на главата си.

— Искаш да шпионирам?

— Искам да оглавиш моя детективски тим.

— Разбира се. Колко души имаш в детективското бюро Мартин Вейл?

— Ти ще си първият.

— Адвокатски приказки — каза Гудмън, като клатеше глава.

— Можеш да изкараш два, два и петдесет на ден плюс разходите — когато работиш.

— Два и петдесет на ден?

— Два, два и петдесет.

— Кое точно? Два… два и петдесет?

— Ще започнеш с два. Ако си толкова добър, колкото си мисля, ще го увеличим на два и петдесет.

— Адвокатски приказки.

— Какво губиш, Томи? Опитай. Винаги можеш да напуснеш.

Демеролът го беше хванал и Гудмън лежеше по гръб на масата, гледаше в тавана и несвързано мърмореше, докато пристигна санитарната кола.

— Не искам да бъда мръсен частен детектив през остатъка от живота си, да снимам мръсни мърлячи, въргалящи се незаконно с някого в мръсни мотели…

— Аз не правя разводи — каза Вейл. — Повечето от клиентите ми са хора с големи неприятности и много пари.

— Чувал съм.

— Гледай съдържанието, а не бутилката, окей? — каза Вейл. — По думите на Цицерон: „Справедливостта отрежда на всекиго дължимото.“

— Глупости. Когато Марти Вейл води дело, няма справедливост… — той се разсмя понеже демерола беше притъпил болката. — Както Клерънс Дероу е казал: „Няма такова нещо като справедливост — във и извън съда.“

— Кой е пък този Клерънс Дероу? — попита Вейл.

Бяха необходими четири часа да нагласят разбитите кости на ръката на Гудмън и да я гипсират. Когато всичко свърши, Вейл плати сметката. Два месеца по-късно Томи Гудмън стана шеф на детективското бюро на Мартин Вейл — и единственият член. Той бе повече от добър, той беше роден за това. През първата си година направи 35 000 долара, доста добри пари. Към 1982 година натрупа петдесет хиляди и напредна доста в правния университет. Само че му отне повече време, отколкото си мислеше. Винаги имаше подобни телефонни обаждания, винаги го прелъстяваше властният глас, винаги оставаше още една планина за изкачване. Какво, по дяволите, той вероятно научаваше повече за правото след петнайсет минути, прекарани с Вейл и съдията, отколкото изобщо можеше да научи в университета.